Тананикането заглъхна.
— Никога не съм виждала такива красиви обувки — отвърна старицата.
Ноеми погледна надолу към черните обувки на висок ток, които носеше.
— Благодаря.
— При мен рядко идват хора с такива красиви обувки. — Жената отвори още един фъстък и метна зърната в паницата. После се изправи. — Аз съм Марта — представи се и погледна Ноеми с очи, мътни от пердетата по тях.
Влезе в къщата, понесла във всяка ръка по една от паниците. Ноеми я последва и се озова в тясна кухня, която служеше и за трапезария. На стената имаше изображение на Свещеното сърце19 и лавица с гипсови фигурки на светии, свещи и стъкленици с билки. От тавана също висяха билки и изсушени цветя: лавандула, мексикански чай и стръкове седефче.
Ноеми знаеше, че има лечители, които правят какви ли не церове, събират билки за махмурлук и за треска и майсторят амулети срещу уроки, но Каталина не беше от хората, които ще прибягват до такива неща Първата книга, благодарение на която Ноеми всъщност се запали по антропологията, беше „Магьосници, пророци и вещери занде“ и когато тя се опита да поговори за нея с Каталина, братовчедка ѝ направо отказа да я слуша. Самата дума „магьосници“ я хвърляше в ужас, а знахарка като Дювал не беше далеч от магията, защото не само предлагаше освежителни отвари, но и лекуваше сусто20 с клонки свещена палма, кръстосани върху главата на човека.
Не, Каталина не беше от хората, които ще носят на китката си ojo de venado21. Как тогава се беше озовала в тази къща, защо беше дошла при Марта Дювал?
Старицата остави паниците на масата и придърпа един стол, когато седна, внезапно се чу плясък на криле, от който Ноеми се стресна, и на рамото на жената кацна един папагал.
— Седни — покани я Марта, после обели един фъстък и го даде на папагала. — Какво искаш?
Ноеми седна срещу нея.
— Направили сте лекарство на братовчедка ми и тя ме праща за още.
— Какво лекарство?
— И аз не знам. Братовчедка ми се казва Каталина. Помните ли я?
— Момичето от Високото място.
Жената взе още един фъстък и го даде на папагала, който го грабна с човка и загледа втренчено Ноеми.
— Да, Каталина. Откъде я познавате?
— Не я познавам. Братовчедка ти идваше от време на време на църква и явно е разговаряла с някого от местните, защото дойде при мен и обясни, че ѝ трябвало нещо, с което да заспива по-лесно. Посещавала ме е два пъти. Последния път, когато я видях, беше превъзбудена, но отказа да сподели какво я мъчи. Помоли ме да пусна в пощата едно писмо, беше за някого в Мексико Сити.
— Защо не го е пуснала сама?
— Не знам. Рече ми: „Ако не се видим в петък, пуснете в пощата това“ и аз го направих. Както вече споменах, отказваше да обсъжда какво я мъчи. Спомена, че сънувала кошмари, и аз се постарах да ѝ помогна.
„Кошмари“, помисли си Ноеми и си спомни какво е сънувала. Не беше трудно в къща като онази да сънуваш кошмари. Тя отпусна ръце върху дамската си чанта.
— Е, онова, което сте ѝ дали, явно е помогнало, защото тя иска още от него.
— Още — въздъхна жената. — Обясних му на момичето, че от никой чай няма да му олекне — поне за дълго.
— В смисъл?
— Семейството е прокълнато. — Жената започна да чеше папагала по главата и птицата затвори очи. — Не си ли чувала какво говорят хората?
— Имало е епидемия — изрече предпазливо Ноеми, не знаеше дали старицата има предвид това.
— Да, имаше болест, тежка болест. Но не само това. Госпожица Рут ги изпозастреля всичките.
— Коя е госпожица Рут?
— Всички по нашите места са чували тая история. Мога да ти я разкажа, но срещу малко пари.
— Сега пък се пазарите. Вече бях готова да платя за лекарството.
— И ние ядем. Пък и историята си я бива и едва ли някой я знае по-добре от мен.
— И каква всъщност сте, знахарка или разказвачка на истории?
— Казах ти вече, млада госпожице, и ние ядем — сви рамене жената.
— Добре тогава. Ще ви платя за историята. Намира ли ви се пепелник? — попита Ноеми, докато вадеше цигарите и запалката.
Марта грабна от кухнята едно оловно канче и го сложи пред Ноеми, а тя се наведе напред, подпря се на лакти върху масата и запали една цигара. Почерпи и старицата и тя взе с усмивка две, но вместо да ги запали, ги пъхна в джоба на престилката. Сигурно щеше да ги изпуши по-късно. Или дори да ги продаде.
— Откъде да започна? А, да, Рут. Рут е дъщеря на господин Дойл. Беше му любимка, не ѝ липсваше нищо. По онова време имаха много прислужници. Да лъскат среброто и да правят чай. Повечето бяха хора от селото, живееха в къщата, но се случваше и да отскочат до града. На пазар, за друго. И все разказваха за всички красиви неща във Високото място и за красивата госпожица Рут. Предстоеше ѝ да се омъжи за братовчед си, май се казваше Майкъл, изписаха булчинска рокля чак от Париж и гребени от слонова кост за косата ѝ. Но една седмица преди сватбата тя грабна пушката и тегли куршума на годеника си, на майка си, на леля си и на чичо си. Стреля и по баща си, но той прескочи трапа. Щеше да убие и брат си Върджил, който по онова време беше съвсем невръстен, но госпожица Флорънс се скри заедно с него. Или може би Рут се смили.