— Боже мой! Как попаднахте тук? — тревожно запита той. — Нима дон Рамон не устоя на думата си?
— Дон Рамон Очоа е честен човек — горещо отвърна Хосе. — Аз сам го помолих да ме доведе тук.
— Каква ужасна непредпазливост! И в такова време! — извика Ортис.
— Няма от какво да се боим — отвърна Линда. — Всички тези хора са честни, верни и предани слуги на моето семейство.
— Искам да напусна града заедно с теб, Инкарнасион — каза дон Хосе.
— Няма да чакате дълго, братовчеде. Веднага тръгваме.
— А вие какво ще правите, отче Линарес? Ще останете ли в града, или ще дойдете с нас?
— Нито едното, нито другото, сеньори. След всичко, което се случи днес, не мога да остана повече тук. Дългът ме зове да бъда с онези, които страдат. Утре ще замина и ще се присъединя към армията на бунтовниците. Навярно ще се видим там.
— Може би — уклончиво отвърна Ортис. — Бог да ви пази, отче!
— Надявам се, че той ще ми даде сили да изпълня своята задача.
Докато Ортис разговаряше с отеца, дон Хосе Морено и дъщеря му слязоха от носилките и се качиха на приготвените за тях коне. Двадесет въоръжени индианци веднага ги заобиколиха.
— А вашата подагра, дон Хосе, не ви ли пречи да яздите! — запита Ортис.
— Никак, приятелю. Пък и не отиваме далеч.
— Тогава да вървим!
Отрядът се построи. Чу се команда:
— Напред!
И конниците потеглиха, наредени от двете страни на дон Хосе и дъщеря му.
Другият отряд от около хиляда и двеста души, след които вървяха жени и деца, излезе от града, но по друг път.
Той се състоеше от цялото население на Пасо дел Норте, водено от дон Рамон.
Обхванатият от пламъци град усилено гореше. Оттам долитаха виковете и охканията на изоставените ранени и умиращи испанци.
След три часа пътуване, преди изгрев слънце, Ортис заповяда на отряда си да спре за почивка на брега на малка рекичка, която се вливаше в Рио Гранде дел Норте. Ездачите вързаха конете и им дадоха да ядат.
На разстояние два пушечни изстрела върху горист хълм се виждаше твърде голяма асиенда. Тя бе построена от дялани камъни и заобиколена със зъбчата стена.
— Там отиваме, сеньори — обади се дон Хосе.
— А ние съвсем не знаехме къде отиваме — каза Ортис.
— Това е асиендата Де ла Вега.
— Как? Вега?
— Разбира се. Виж двамата конници, които идват към нас.
— Дон Рамон и дон Педро!
— Да, те са.
— А! — викна Ортис, като се удари по челото. — Преди много години съм идвал тук.
Дон Педро и дон Рамон, минали по друг път, бяха стигнали в асиендата един час по-рано.
Дон Хосе се обърна към офицерите бунтовници:
— Надявам се, кабалерос, че няма да откажете да си починете няколко минути в моя дом.
— От все сърце ви благодарим, братовчеде — отвърна Ортис. — Пък сме и страшно гладни.
— В такъв случай последвайте ме, сеньори — каза с усмивка дон Хосе. — След няколко минути ще заситите глада си.
Войниците останаха заедно с подофицерите на почивка край реката, а офицерите тръгнаха с дон Хосе.
След четвърт час влязоха в големия двор на асиендата.
Като предадоха конете на слугите, бунтовниците бяха отведени в голям салон, където намериха разкошно сервирана маса.
Закуската бе отлична благодарение на богатството и гостоприемството на дон Хосе, а доня Линда твърде любезно изпълняваше ролята на домакиня.
— А сега на раздяла да пием по чаша — каза дон Хосе.
— Как? Няма ли да дойдете с нас? — запитаха офицерите.
— Не, кабалерос, невъзможно е. Дон Ортис знае защо. Преди няколко дни подучих заповед от главнокомандващят да формирам отряд от доброволци за охрана на Чигуагуа. Но трябва да отида и в Кверетаро, където временно заседава Националният конгрес.
— Пазете се, сеньор — каза дон Рамон. — Кверетаро е доста далеч, а пътуването не е безопасно; срещат се испански войски.
— Зная за опасностите, но трябва да говоря с членовете на Конгреса. Линда ще ме чака тук. Затова ще трябва да се осигури безопасността на асиендата. Сто души ще останат тук под командата на сина ми и ще пазят Линда.
Ортис свъси вежди.
— Напразно оставяте тук Линда. Макар асиендата да е същинска крепост, тя не може да издържи на сериозна обсада.
— Ще пътувам твърде бързо, приятелю, затова не мога да взема Линда.
— Не съм напълно съгласен с вас, но няма и да ви възразя.
Скоро дон Рамон се сбогува с домакините, приятелски стисна ръката на дон Хосе, целуна дон Педро и Ортис и като се метна на коня си, напусна асиендата. Той се присъедини към отряда си и веднага потеглиха.
Ортис бе твърде загрижен и тъжен.
— Какво ти е? — попита го дон Хосе.