Само с един поглед индианецът долови, че тая картина е също като неговата.
— О, моят брат е, наистина същият воин, когото търся — каза индианецът. — Моят път завърши.
— Колко време моят брат ме е търсил? — попита дон Луис индианеца.
— Два дни преди раждането на луната белите вождове извикаха Мос-хо-ке и го изпратиха да търси Огненото око — отвърна команчът. — Сега ни осветява умиращата луна. Сега младият вожд научи колко дни е пътувал Големия Бобър.
— Как? Значи моят брат е пътувал трийсет и пет дни?
— Големия Бобър имаше много поръчки.
— Има ли брат ми Големия Бобър някое писмо от Конгреса за мен?
— Да!
— Вождът трябва да говори откровено, защото положението е доста сериозно.
Големия Бобър отряза един смолист клон, запали го и го забоде в земята пред полковника.
— Ето факела, за да може брат ми да чете по-добре — каза индианецът.
По даден знак от дон Луис дон Кристобал го остави насаме с индианеца и отиде при другарите си. Като се покри с наметалото си, той скоро заспа.
След като прочете всичко, дон Луис прибра писмото в джоба си, прокара ръка по челото си, като че искаше да прогони някаква тежка мисъл, и се обърна към индианеца.
— Нека по-напред ме изслуша белият вожд — рече индианецът.
— Вождът може да говори — отвърна полковникът. — Аз го слушам.
— Моят брат може да разчита на вожда на команчите, когато му потрябва помощ.
— Значи Инкарнасион ти е дал всичко това? Кажи ми какво става с него?
— Той сам ще говори с белия вожд. Големия Бобър е един прост червенокож. Той не умее да говори като белите.
— И тъй, конгресът на белите е поръчал на вожда на команчите да ме отведе при тях?
— Големия Бобър обеща да го направи и ще устои на думата си.
— Благодаря на моя брат, той познава тази страна и ще ме отведе по най-късия път.
— Птиците летят направо, без да се отбиват встрани. Тъй пътува и Големия Бобър.
— Ортис ще дойде ли на съвещанието на белите?
— Ще дойде. Моят брат ще го види.
— Искам веднага да тръгна — каза полковникът. — Брат ми да не е уморен?
Индианецът се усмихна.
— Големия Бобър не знае какво е умора — презрително отвърна индианецът. — Нищо не може да го спре, когато трябва да изпълни дълга си.
— Щом е тъй, веднага да тръгнем. Сега е един часът и хората, и конете са си отпочинали.
— Готов съм. Нека брат ми заповяда и Големия Бобър ще се подчинява.
Полковникът разбуди Кристобал и като му съобщи решението си, поръча му да събуди четниците по-скоро да се приготвят за път. Отрядът веднага разбра, че някаква важна причина е накарала дон Луис да ги събуди от сладкия им сън.
След половин час отрядът потегли. Четниците внимателно се спускаха от височината, като държаха юздите на конете си, след което се метнаха върху тях и полетяха в галоп.
10
СБЛЪСКВАНЕТО
Нощта бе нетърпимо гореща и задушна. Тежки облаци покриваха небето; милиарди насекоми бръмчаха, като се носеха над градините; клоните на дърветата пращяха без каквато и да е причина; някакви тайнствени звуци пълнеха въздуха и едри капки дъжд изрядко и със злокобен шум падаха по листата. Всичко вещаеше настъпването на буря.
Отрядът се движеше напред с тъжно натежали глави и морни коне, които се препъваха о камъните.
Само Големия Бобър спокойно се движеше напред с такава самоувереност, като че на небето грееше слънце. Той нито веднъж не се спря и не се поколеба. Само рядко потриваше дланта си по кората на дърветата и това му бе достатъчно, за да не сбърка пътя.
На разсъмване бурливите облаци се разпръснаха. Небето се проясни и тих ветрец освежи въздуха.
Въстаниците се ободриха и заговориха весело помежду си.
Полковникът и дон Кристобал пътуваха заедно с водача, който, завладян от обаянието на дон Луис, забрави своята сдържаност. Той стана по-общителен и по-разговорлив с въстаниците.
Към девет сутринта полковникът реши да спре за почивка. Скоро отрядът спря на брега на Рио Браво дел Норте, близо до намерения от водача брод. Мястото бе твърде добре избрано. Бродът се намираше малко по-високо от Пасо дел Норте.
С изключение на часовоите, поставени на определени места, целият отряд спеше.
Към три след обяд полковникът усети, че някой леко го бутна по рамото. Той веднага се пробуди и като отвори очи, вдигна глава.
Мос-хо-ке стоеше до него.
— А, ти ли си, вожде? — извика дон Луис, като сдържа прозявката си. — Време ли е да тръгваме?