Войниците мълчаливо слушаха думите му, но когато свърши, отвред се чуха вайкания и почуда. Дълго трябваше дон Луис да ги увещава, докато отчасти се успокоиха и примириха, че ще имат нов командир.
Полковникът им обеща, че скоро ще се върне, и заповяда на дон Кристобал да избере четирийсет доброволци и да тръгнат заедно с него.
Тук изведнъж се появи нова пречка: всички се надпреварваха да отидат с командира си. Трябваше да се прибегне до жребий.
Най-после всичко бе приключено и дон Луис, като се прости с отряда си, бързо влезе в асиендата, където дон Хосе и офицерите го чакаха да обядват.
Обядът бързо привърши. И гостите, и домакинът бяха, замислени и мълчаливи.
Скоро всички се разотидоха, само Хосе Морено, Ортис, Луис и Големия Бобър останаха на масата и пушеха, без да си продумат.
— След като Инкарнасион освободи Пасо дел Норте от испанците — започна дон Хосе, — трябваше да отида по важна работа в Конгреса. Линда остана в асиендата Де ла Вега под охраната на моя син и кмета дон Рамон. И аз заминах с Инкарнасион и неколцина войници. Пътуването ми трая дванайсет дни. Педро и Линда често се разхождали на коне около асиендата с един или двама слуги. Понякога доста се отдалечавали в съседните гори.
— Каква непредпазливост! — прошепна дон Луис.
— Младостта е смела и доверчива — отвърна с въздишка дон Хосе. — При една такава разходка синът ми, слугата и един войник били убити. От оръжието, което още стискали в ръцете си, и от убитите коне се виждало, че те дълго са се борили.
— А доня Линда? — извика Луис.
— Дъщеря ми изчезна.
— Сигурно е била нападната от испански бандити?
— Не — тъжно отвърна дон Хосе. — Труповете били скалпирани, на гърдите на всекиго зеела рана, сърцата били извадени, а телата пронизани с дълги стрели като стрелите на апахите.
— Апахи? Толкова далеч от границата? — учуди се полковникът.
— Нали знаете, приятелю, че по време на война границите не съществуват. Дон Рамон престоя цяла нощ в гората, дано открие някакви следи от Линда, но напразно.
— Но индианците, колкото и жестоки да са те, никога не убиват жени. Вашата дъщеря е жива.
— Наистина ли? — извика Ортис.
— Изслушайте ме. Преди няколко дни срещнах отряд испански конници. Водих с тях страшен бой и испанците отстъпиха. Te носеха със себе си носилка, в която имаше жена.
— Жена? — извикаха Ортис и дон Хосе.
— Да, и при това мексиканка. Узнахме го от самата нея. Тя плачеше и молеше да й помогнем, но за нещастие не можахме да я спасим. А знаете ли кой командваше отряда? Дон Орасио де Балбоа, който бе тежко ранен при Пасо дел Норте!
— Не може да бъде!
— Същият! Тук има човек, който най-добре може да обясни всичко — добави полковникът, като погледна Мос-хо-ке.
— А обезобразените трупове? — отвърна дон Хосе. — Само апахите и команчите са способни…
— Може би, дон Хосе. Но аз изобщо се съмнявам, че индианците са замесени тук.
— Странно, наистина! — прошепна Инкарнасион Ортис.
В това време Големия Бобър стана, мушна лулата си в пояса и излезе напред.
— Мос-хо-ке иска да говори — рече той.
Всички го погледнаха с изненада.
— Един вожд иска да говори. Ще го слушат ли белите братя?
— Ще те слушаме, вожде — отговори вместо всички дон Луис.
— Бялата девойка със сини очи е жива. Мос-хо-ке казва това, а Ваконда знае, че устата му никога не произнася лъжи.
— Откъде знаеш, че е жива? — запита Ортис.
— Мос-хо-ке сам видя боя.
— Как? — извика дон Луис. — Ти бе там и не се опита да спасиш девойката?
— Мос-хо-ке няма двайсет ръце, за да се бие с толкова врагове — отвърна индианецът. — Можеше ли сам да извърши онова, което не успяха да сторят четиристотин войници? Вождът е храбър, но не е безумец.
— Как попадна там? — попита дон Луис.
— Един вожд на белите изпрати Мос-хо-ке при Огненото око. Той излезе от каменна постройка заедно с Бялата глава, но остави далеч зад себе си стария вожд.
— Вярно е — каза дон Хосе. — Спомням си, че Големия Бобър излезе от града заедно с мен.
— Кой може да върви по-бързо от Мос-хо-ке? — добави с усмивка индианецът. — Чух в гората конски тропот и весел разговор. Вдигнах глава и видях трима мъже и една жена — бяла девойка със сини очи. В този момент скрити в засада войници излязоха и се хвърлиха върху тях. Тримата храбро се биха и повалиха повече от десет войници. Най-после и те бяха убити. Вождът на скритите в засада войници им каза по испански: „Да скалпираме труповете и прободем телата им със стрели. Тъй ще помислят, че са паднали убити от индианци“.
— Значи не са били апахи? — извика дон Хосе.
— Не са апахи, а испанци — студено отвърна индианецът. — Вождът на испанците заповяда да качат на конете труповете на убитите войници, а девойката отведе със себе си в гората.