— О, какъв негодник! Цялото си богатство бих дал, ако мога да го намеря! — извика дон Хосе.
— Живота си ще дам! — извика Ортис.
— Ако белите желаят, Мос-хо-ке ще го намери — спокойно отвърна индианецът.
— Ти ли, вожде? О, нека бог ти помогне! Но това не е но силите ти. Толкова време мина оттогава.
— Когато Мос-хо-ке знае началото на следите, той винаги ще догони края.
— О, ако можеш да върнеш дъщеря ми…
— Мос-хо-ке даде дума и ще я удържи — прекъсна го индианецът. — Нека баща ми има смелост.
Дълбоко развълнуваният дон Хосе се отпусна в креслото и изгуби съзнание. Ортис и Луис изтичаха при него.
— Всичко е готово за път — каза дон Луис. — Можем да тръгнем, когато поискаме.
— Можем да тръгнем утре.
— А ти какво ще правиш, вожде? — попита дон Хосе индианеца.
— Нека баща ми не се безпокои за вожда на команчите. Мос-хо-ке има работа, която трябва да свърши.
— Добре, вожде. Вярвам ти.
— Мос-хо-ке скоро ще донесе нови и добри вести.
Като каза това, индианецът се поклони и напусна салона.
— Напълно ли вярвате на този човек, дон Хосе? — попита дон Луис.
— Аз много по-добре от вас познавам индианците — отвърна старецът. — Червенокожите ужасно мразят враговете си, но ни горещо обичат приятелите. Te са способни на саможертва.
— Дано бъде тъй! — каза Луис и недоверчиво поклати глава.
13
ЛАГЕРЪТ
На няколко мили от Пасо дел Норте бистрите води на Рио Кончоса се сливат с жълтите води на Рио Гранде дел Норте. Високи стръмни склонове заграждат долина, в теснината на която се спуска водопадът Рио Гранде.
Цялата тази местност е оградена с високи върхове, приличащи на кули, обелиски, куполи и камбанарии, което придава на пейзажа нещо странно и фантастично.
Тук сред пустинята, на десния бряг на Рио Гранде, бе построен голям лагер. Два дни се бяха минали от събитията, за които говорихме в предишната глава.
Лагерът заемаше доста голямо място и по разположение напомняше индиански стан. Тук-там горяха огньове, край които седяха и лежаха хора, осветявани от червеникави пламъци. Малко встрани вързани и спънати коне лакомо ядяха царевица. В средата на лагера се издигаше палатка от разноцветни бизонови кожи.
Бе около осем вечерта. На тъмносиния фон блестяха звездите. Луната като че ли плуваше във въздуха и заливаше земята със сребриста светлина.
Изведнъж някакъв конник се появи от прохода и тръгна към лагера. Часовоите се поклониха и без да продумат, го пуснаха. Той спря пред огъня, слезе от коня и бързо отиде към палатката.
Като вдигна завесата, за миг остана неподвижен. Или не се решаваше да влезе без покана, или пък бе завладян от прелестната картина, която се появи пред очите му.
Палатката бе доста просторна и разкошно уредена. Веднага се долавяше, че в нея живее млада девойка.
Подът бе постлан с рогозки: навсякъде се виждаха скъпи мебели, а на златна верижка, която се спускаше от тавана, висеше красив сребърен полилей.
В плетена люлка полулежеше и леко се люлееше млада девойка. При нея имаше две индианки. Едната размахваше над нея ветрило от пера, а другата пееше някаква песен, като си акомпанираше на мандолина.
Легналата в люлката девойка бе доня Линда Морено.
При неочакваната поява на конника люлката престана да се люлее, певицата веднага млъкна, а другарката й свали ветрилото.
— Толкова ли съм нещастен, сеньорина — вежливо проговори застаналият при входа на палатката човек, — та моето присъствие ви смущава?
Линда обърна глава и презрително го изгледа.
— Никак дори, сеньор Орасио де Балбоа — отвърна тя. — Съвсем не ме интересувате.
— Много сте жестока, сеньорина.
— Съвсем вярно — каза тя. — Аз злоупотребявам с моята слабост и никак не се стеснявам, като изразявам презрението си към вас. Какво да сторя, сеньор? Никога няма да смятам за свой господар слугата на нашия дом.
— О, сеньорина!
— Не е ли вярно? Забравихте ли, че доста време слугувахте при баща ми като ловец или нещо подобно?
— Всичко помня, сеньорина! Уважението, с което се отнасям към вас, ясно го доказва.
Линда горчиво се усмихна и нервно махна с ръка.
— Още ли ще стоите тук? — запита тя.
— От вас зависи, сеньорина.
— Можете да си вървите, не ви задържам.
— Извинете, но искам да ви говоря.
Дон Орасио искаше да каже още нещо, но в момента завесата се откри и влезе войник.
— В лагера дойде индианец, сеньор. Казва, че сте му поръчали да дойде тази вечер.