Това бе истинска пустиня с цялото си диво величие.
Към десет часа отрядът спря на почивка край гора, чиито високи клонести дървета предпазваха от палещите лъчи на слънцето. След няколко минути лагерът бе построен и Линда влезе в своята палатка.
Едва бе закусила, когато завесата се отдръпна и се появи дон Орасио. Той почака с шапка в ръка младата девойка да го заговори. Но доня Линда се престори, че не го вижда, и продължаваше да разговаря тихо със своите прислужнички, които седяха в краката й.
— Извинявайте, сеньорина — започна той, — от доста време чакам да ме заговорите.
— А! Пак ли сте вие, сеньор? — обади се Линда.
Тя се прозина и с досада обърна прекрасното си лице към него.
— Да, пак съм аз, сеньорина — натъртено отвърна той.
Тя се обърна и отново заговори с индианките. Минаха няколко минути.
— Извинете моята настойчивост, сеньорина — отново започна капитанът, — но…
— Как? Вие сте още тук? — презрително каза тя.
Капитанът не можа да понесе тази обида. Той побледня, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.
— Пазете се, сеньорина! — глухо извика той.
— Защо? — попита Линда, като впи поглед в него.
Балбоа отстъпи крачка назад. Лицето му пламна.
— Сеньорина… — тревожно избъбра той, като наведе глава.
— Вие се осмелявате да ме заплашвате, Орасио де Балбоа? — добави младата девойка. — Вие, бивш слуга на моя баща, приет по милост в дома му? Не, това е прекалено!
— Сеньорина! Толкова оскърбителни изрази…
— Никак не са преувеличени — прекъсна го Линда.
— Знайте, сеньорина, че преди да дойдат приятелите ви на помощ, които чакате…
— Нищо не можете постигна, сеньор! Зная, че сте жесток и подъл, но користолюбието ви стои на първо място. Не се боя от смъртта, с която ме заплашвате. Ако приятелите не успеят да ме спасят, сама ще свърша със себе си.
— Да, но аз ще ви попреча — иронично отвърна Балбоа.
— Опитайте се, сеньор. Зная, че искате чрез заплаха да ви открия богатството ни, за което тъй силно жадувате.
— Може би всичко ще науча от други — отвърна с усмивка Балбоа. — Имам човек, който, макар че не ми обеща да го открие, се съгласи да ме отведе при езерото Лагарто.
Линда слабо побледня.
— Какво ще правите там? — попита тя.
— Ще потърся скривалището на богатството.
— Прекрасно, но няма да можете да го откриете.
— Аз напълно вярвам в този човек, сеньорина, и той ще изпълни обещанието си.
— Толкова по-добре за вас, сеньор. Щом е тъй, защо не ме освободите от вашето присъствие?
— Може би ще искате да знаете кой е тоя човек, сеньорина? Той е индиански вожд, прочут със своя ум и храброст. Той ще бъде мой водач, защото му обещах великолепна награда…
— Предпочитам да не го познавам…
— Казва се Мос-хо-ке — рече Балбоа.
— Мос-хо-ке? — равнодушно отвърна тя. — Като че съм слушала това име.
— А знаете ли каква награда му обещах?
— Казахте великолепна — иронично подхвърли Линда.
— Казах му, че ще ви дам на него.
— Мен?
— Да.
Младата девойка пристъпи няколко крачки напред и с достоен жест посочи вратата на капитана.
— Махнете се! — глухо извика тя.
— Ще си вървя! Но знайте, че имате само едно средство да се спасите от ужасната участ, която ви чака. Трябва да ми откриете тайната и…
— Махнете се! — студено повтори тя.
Като се подчини неволно на заповедническия тон на девойката, капитанът излезе.
След неговото излизане Линда коленичи и отправи насълзен поглед към небето.
— Благодаря ти, Боже! — извика тя. — Незнайни са твоите пътища. Този човек искаше да ми причини зло, но ми внуши надежда за спасение. Да бъде благословено името ти, Господи!
И радостна усмивка се появи на устните й, макар сълзите й още да течаха.
15
ЛАГЕР В ПУСТИНЯТА
Безоблачното, червено като разтопено желязо небе заливаше със знойна горещина изнемогващата земя. Въздухът бе заврял и никакъв ветрец не полъхваше; дълбока тишина покриваше прерията. Конете тихо като призраци се носеха по пътя, превърнати в покрити с прах скелети. Този ситен, с рязка и отвратителна миризма прах се набиваше в гърлото, очите и ноздрите на ездачите, които изпитваха болка като от изгоряло.
Само едно денонощие мина, откакто нашите пъ? — ници бяха навлезли в пустинята, но и през това кратко време те изпитаха страшни мъки.
Няколко изтощени от умора коне трябваше да бъдат изоставени по пътя. Веднага върху им се спуснаха орляк лешояди и с остри крясъци започнаха да кълват още треперещите им тела.
Трима-четирима войници едва се държаха на седлата и диво поглеждаха встрани. Такива са белезите на слънчевия удар от палещите лъчи — удар, който след няколко часа завършва със смърт.