След няколко минути Балбоа се намери на равно място. За миг се спря. Трябваше да си събере мислите и да се ориентира, накъде да тръгне. Познавайки живота на прерията, Балбоа скоро се ориентира и тръгна към гората. И не се излъга: там се намираше лагерът на въстаниците.
— Слез от коня! — каза той на индианката. — Стигнахме.
Младата девойка машинално се подчини.
— Внимавай, моя красавице — каза дон Орасио, като грубо улови ръката й и здраво я стисна. — Не забравяй туй, което ще ти кажа. Иначе ще заплатиш с живота си.
— Заповядайте, сеньор. Ще ви послушам — със страх се обади девойката.
— Добре. Виждаш ли онази светлина в гората.
— Виждам.
— Това е огън в лагера на твоите приятели; там е и господарката ти. Разстоянието е около стотина крачки. Върви там и смело отговаряй на въпросите им.
— Какво да кажа?
— Самата истина. Ще кажеш, че аз те доведох.
— Слушам, сеньор.
Младата девойка нерешително тръгна напред. Капитанът, който я наблюдаваше, веднага изтича след нея.
— По-скоро, миличка, или куршумът ми ще ускори крачките ти.
Индианката потрепера и затича към лагера, като силно викаше за помощ.
Балбоа извади пистолета си, метна се на коня и се скри зад една пясъчна могила, откъдето подаде само главата.
Лагерът на бунтовниците бе заобиколен с тройна верига часовои. Още при първия вик на индианката те изскочиха като изпод земята и я уловиха.
Девойката примря от страх. За миг пламнаха факли. Тъмната пустиня засия. Тълпа хора се хвърли към нея. Индианката бе отведена в гората. Факлите угаснаха и пустинята отново потъна в мрак.
— Сега да побързам и да подготвя достойна среща с враговете си.
Той се метна на седлото и полетя към развалините. Изведнъж се чуха изстрели и десетки куршуми запищяха край ушите на Балбоа.
— Твърде късно, господа! — насмешливо извика той. — Напразно си хабите, барута. Птичката хвръкна.
След двайсет минути Балбоа спря пред развалините и слезе от коня.
— Приятели — каза той, когато влезе в стаята, която му служеше за трапезария. — Да не губим време. Някой ни е предал. Тайната ни е открита и чужди хора са узнали за златото, което търсим. Кои са те, не зная.
Испанците зароптаха заедно с индианците.
— Искаме да знаем наистина ли съществува такова богатство — извика тълпата.
— Да, съществува — извика капитанът, — убеден съм! Цели милиони лежат тук.
— Златото се пада на този, който го открие — обади се един старик. — Такъв е законът на прерията.
— Ще го защитавате ли мъжествено? — попита капитанът.
— Да, ще се бием до смърт — извика тълпата.
— Нищо друго не искам от вас. А сега разбудете другарите си. Трябва по-скоро да укрепим нашия лагер. Сигурно на разсъмване врагът ще ни нападне.
— Всичко ще бъде подготвено, капитане, разчитайте на нас — извика тълпата.
И те се оттеглиха. Балбоа самодоволно се засмя, че ще успее да тури ръка на богатството.
Капитанът набързо закуси и излезе да ръководи укрепителните работи.
Той знаеше от опит колко смели и решителни са враговете му и не искаше отново да бъде изненадан. Заетата позиция сега бе твърде удобна и затова разчиташе на сигурен успех.
Войниците му работеха неуморно и вярваха, че ще могат да отбият атаките на по-многобройния враг.
20
ВОЕНЕН СЪВЕТ
Трудно е да се предаде онова неизказано щастие, което изпитваше Инкарнасион Ортис, като гледаше своята спасена годеница. Доня Линда пък, след всички преживени страдания намерила се между приятели, бе дълбоко развълнувана. Сълзите течаха от очите й и тя не намираше думи, за да изкаже своята признателност към спасилите я хора.
Дон Луис, смаян от неочакваната развръзка на смелия си опит, също не можеше да се опомни и с почуда гледаше встрани, като че не можеше да разбере станалото.
Единствен само Мос-хо-ке бе както винаги спокоен и невъзмутим. Той знаеше, че не всичко още е свършено. Балбоа трябваше само да даде сигнал на хората си и начинанието, почнало тъй успешно, можеше да се провали.
Затова вождът, без да губи нито минута, даде заповед да се отстъпи и затова целият отряд със светкавична бързина се понесе към гората, където беше лагерът на въстаниците. Със сълзи на очи дон Рамон прегърна дъщерята на своя приятел. Той я заведе при огъня, седна до нея и помоли да му разкаже всичко, което преживя след отвличането й от Балбоа.
Инкарнасион, поглъщайки всяка дума на годеницата си, често прекъсваше разказа с гневни възмущения и се заклеваше жестоко да отмъсти на капитана за причинените й страдания.
Изведнъж откъм равнината се чуха остри викове. Всички помислиха, че бандитите са нападнали лагера.