Преминавайки поляната, индианците тръгнаха един зад друг, както винаги ходят. Мос-хо-ке изведнъж сви вдясно и навлезе в гората. Тя бе толкова буйна, че хората трябваше с брадви и ножове да си отварят път сред гъстака. Скоро стигнаха до езерото, широко триста метра и дълго два километра. В мътната му зеленикава вода се приличаха на слънце крокодили, които много приличаха на сухи стволове.
Това бе езерото Лагарто или Каймана.
Мос-хо-ке доста дълго ходи по брега самоуверено, което показваше, че добре познава тази самотна и дива местност.
Индианците и дон Хосе се въоръжиха с дълги жилави тояги и като удряха с тях в храсталака, убиваха змиите, които излизаха пред тях и злобно съскаха.
След двайсет и пет минути Мос-хо-ке се спря пред полите на стръмния склон, обрасъл с трева и клонести дървета, които бяха пуснали дълбоки корени в земята.
— Ето теокала — рече дон Хосе.
— Да — отвърна вождът.
Той се наведе и скоро завъртя нещо. Огромен камък се отмести встрани и се откри входът към подземие.
След като даде път на дон Хосе и бойците си и влезе след тях, Мос-хо-ке отново тури в действие скрития механизъм и камъкът за миг затвори входа.
Подземието бе така голямо и широко, че шест души можеха свободно да се движат, и толкова високо, че не трябваше да се навеждат. През многото пукнатини в него влизаха достатъчно въздух и светлина.
Мос-хо-ке и дон Хосе тръгнаха напред с такива бързи крачки, с каквито обикновено се движат индианците.
След четвърт час ходене влязоха в голяма кръгла зала. Надясно и наляво от входа до стените стояха седемнайсет големи сандъци от червено дърво, което е много по-трайно от всяко друго.
Вождът отвори всички сандъци. Бяха пълни със злато на стойност шейсет и три милиона пиастри или триста милиона франка.
Индианците и дон Хосе безстрастно наблюдаваха скъпия метал, пред който и най-равнодушните хора често губят хладнокръвие.
Най-после дон Хосе свали шапка и се поклони на вожда на команчите и бойците му.
— Благодаря ви, братя, за голямата вярност, с която вие и вашите прадеди в течение на векове сте запазили богатството на мексиканските императори. Денят, за който ви говори последният Син на слънцето, настъпи. Тези купища злато ще дадат свобода и независимост на неговия унизен и измъчен народ. Благодарение на вас ще изгоним тираните, които цели три века са проливали като вода кръвта на нашите бащи! Чест и слава на вас, вожде и бойци команчи! Когато край нас всичко се рушеше, когато се мъчеха да унищожат из корен нашата народност и пълно израждане заплашваше народа ни, вие твърдо вярвахте в предсказанията на своите прадеди и не губехте кураж и надежди!
— Команчите произлизат от мексиканските императори — с достойнство отвърна Мос-хо-ке.
— Te са синове на кактуса и ястреба. Могат ли да забравят своя произход?
— Да, команчите са един велик и благороден народ — каза дон Хосе. — И само на него ще дължа спасението на нашата родина.
Той взе в ръка няколко къса злато, изгледа ги тъжно и отново ги сложи в сандъка.
— Незнайни са пътищата, господи — пошепна той. — За да заграбят това злато, нашите тирани ни преследваха и убиваха като диви зверове. И същото това злато, което тъй страстно търсеха и на което всяко парче е опръскано с кръв, ще ги погуби!
— Това е желанието на Ваконда — глухо отвърна вождът. — Такъв е законът на възмездието.
Минутно мълчание. Най-сетне дон Хосе вдигна глава и погледна Мос-хо-ке.
— Да вървим — рече той. — Сега имаме друга работа.
Вождът затвори сандъците и напускайки залата със спътниците си, сви в една странична галерия. Тя отиваше в противоположна посока и се изкачваше нагоре.
Галериите се кръстосваха помежду си, но Мос-хо-ке все тъй бързо и самоуверено се движеше напред, където всеки друг би се объркал.
Шумът от боя ясно долиташе до индианците и дон Хосе. Над главите им се чуваха изстрели, тропотът на конски копита и диви викове.
Изведнъж галерията, по която се движеха, свърши. Изход нямаше, пред тях стоеше стена. Мос-хо-ке се наведе, забоде ножа в камъка, който се показваше над земята и ритна с крак Стената се завъртя като на ос и се откри широк проход. Зад него се виждаше някакво ниско, влажно мазе.
Когато влезе в него, вождът отвори изядената от червеите врата. Тя водеше в същата зала, където се разигра ужасната сцена между Балбоа и дон Луис. Стаята бе в страшно безредие. Мос-хо-ке и дон Хосе си размениха по няколко думи и тръгнаха в различни посоки.
Вождът взе двама бойци и застана при външната врата, която водеше в залата. Дон Хосе Морено с другите седем команчи отиде на другия край на стаята и по една стълба се изкачи на покрива, където дванайсет войници, стоящи на колене, неспирно стреляха в бунтовниците.