— А вие смятате, че сега дворецът е по-безопасен? — иронично попита дон Рамон.
— Да, прав сте. Да влезем!
Алкадът се огледа наоколо, за да се убеди, че никой не го следи. Отиде при вратата, почука с леко прекъсване три пъти и с половин глас рече:
— Нощем вълците бродят край домовете.
— Не е добре да се излиза вечер — чу се отговор от двора.
— Да, ако няма оръжие — добави алкадът.
— Откъде да го взема?
— От приятели.
Скоро бравата скръцна и вратата се отвори. В Мексико, където нощните нападения не са рядкост, отвътре вратата се заключва и с верига.
В отвора се появи побеляла глава на стар негър. Той тревожно се огледа и когато видя двамата мъже, понечи да затвори вратата.
Дон Рамон веднага заговори, за да го успокои.
— Не ме ли познаваш, Канучо? — обади се той.
— А, вие ли сте, сеньор алкад — пошепна той. — Но не сте сам, кой е с вас? — нерешително добави той.
— Приятел. Пусни ни да влезем, стари глупчо, трябва да се видим с господаря ти.
Негърът избъбра нещо, откачи веригата и пусна алкада и Ортис, като веднага пак заключи вратата и тръгна пред тях.
Негърът ги отведе в полусъборена плевня, затвори я, взе метлата и почисти купа царевични кочани. Между два камъка, лежащи до стената, едва се виждаше някакъв шип.
Канучо го дръпна с всичка сила. Част от стената веднага се спусна в някаква дупка, където се показаха първите стъпала на тясна винтова стълба.
— Какво е това? — промърмори Ортис.
— Да вървим — каза алкадът, като застана на стълбата.
Ортис го последва.
Канучо им даде фенер и скоро стената пак се вдигна.
— Ето ни затворени! — рече Ортис.
— Не се безпокой, не е за дълго.
— Защо ще се безпокоя, като съм с вас, приятелю? Съжалявам само за предпазните мерки, които вземаме, това показва в какво ужасно положение се намира нашата нещастна страна.
Стълбата свършваше с желязна решетка, която алкадът отвори. Te се намираха сред дълъг коридор, в края на който се виждаше друга решетка.
После изведнъж свиха вляво и като изминаха около дванайсет крачки, намериха се пред стена, която им преграждаше пътя.
— Тук ще чакаме — рече дон Рамон.
— Не се тревожи, бързо ще ни приемат.
Скоро зад стената се разнесе слаб шум и за миг част от нея се спусна, като се откри пред тях широк вход.
— Да вървим! — обади се алкадът.
Един слуга с факла в ръка ги поведе по някакъв коридор и след няколко минути спря пред врата, където почука.
— Моля, влезте — се чу отвътре.
Дон Рамон отвори вратата и придружен от Ортис, влезе в една стая.
Дон Хосе Морено, висок шейсет и осем годишен старец, бе полулегнал на дивана. Благородното му лице излъчваше доброта и внушаваше уважение; дългите, бели като снега на Чиморасо коси стигаха до раменете.
Доня Линда, стройна и грациозна девойка, нямаше повече от седемнайсет години. Светли копринени кичури ограждаха нейното прелестно лице с небесносини очи и розови, засмени устни, между които се показваха бели зъби. Облечена бе в бяло, пристегната в талията с широка синя лента и дантелено, свободно метнато назад ребосо2. Изпод роклята се виждаха малки пантофки.
Когато видя алкада, дон Хосе му подаде ръка.
— Драго ми е, че те виждам, любезни приятелю — каза той, — съжалявам, че подаграта не ми позволява да стана и ви посрещна. Кой е с вас? Сигурно приятел!
— Инкарнасион! — извика Линда и радостно изтича към Ортис.
— По-тихо, по-тихо, дете мое — каза дон Морено. — Възможно ли е да се хвърляш в обятията на красив млад човек, дори да е твой годеник?
Линда се изчерви и се спря.
— Благословете ме, братовчеде! — каза Ортис, като коленичи пред стареца.
— Ела тук, до сърцето ми! — отвърна дон Хосе, като нежно го притисна до гърдите си.
— Нали няма да се сърдите на Линда, братовчеде? Аз тъй горещо я обичам.
Старецът се усмихна, привлече Линда към себе си, прегърна двамата млади хора и ги целуна.
— Е — обади се кметът, като седна на креслото, — значи напразно съм се страхувал, като ви доведох Ортис. Сега съм уверен, че няма да ме упрекнете, дон Морено.
— Вие сте добър и верен приятел, Рамон. Неочакваното идване на Инкарнасион е голямо удоволствие за мен и аз от сърце ви благодаря.
— Значи всичко е наред. Дълго се колебах дали да изпълня молбата на вашия сродник.
— Зная колко сте предпазлив, Рамон.
— За времето, в което живеем, това е необходимо. Проклетите испанци зорко следят патриотите и шпионите сноват навред.
— Надявам се, че този път сте успели да ги изхитрите — засмя се дон Хосе.
— Бог да ни пази! Ако ни проследяха, никога нямаше да си простя такава непредпазливост.