Карл Май
Мерхамех
Беше в източната част на Ардистан, сиреч дълбоко в ориенталската хинтерланд. Причината за тази езда бе изпълнена за мен и дребния, верен Хаджи Халеф Омар с много чест и достойнство. Моят приятел Абд ел Фадл,1 чието обществено положение читателите ми познават от Ардистан и Джинистан,2 ни беше поверил своята любима дъщеря, за да я отведем гарантирано до далечната Вади Ахза. Там я очакваха скъпи роднини. Пътят, водещ нататък, минаваше през местности, които по това време можеха да се нарекат не само трудни, но и опасни, тъй като шейховете на повечето тукашни племена непрекъснато се дърлеха и всеки миг можеше да се очаква избухването на открит конфликт. Ето как човек много лесно можеше да попадне между острието на отворената ножица. Абд ел Фадл определено ни оказа голямо доверие, като повери сигурността на своето дете точно в нашите ръце, понеже ние все пак бяхме чужди в страната.
Дъщерята се казваше Мерхамех, в превод Милосърдие.
Беше млада и красива, и то с такава благородна, непорочна, бих казал, свята красота, че не бе необходимо да казва дума, а само да вдигне очи, за да отблъсне от себе си всичко, което не е истинско, бистро и чисто. Тя упражняваше, без да го знае, една непреодолима власт дори над груби, сурови хора. И се бе случвало, не само по това време, тя нас да закриля с тази сила, вместо ние нея с нашите оръжия.
Бяхме на коне. Халеф и аз яздехме нашите добре известни арапи, а Мерхамех по маниера на бедуинките един благороден дорест жребец от Амахнистан. Отзад ни следваше слугата, когото Абд ел Фадл ни бе дал да води двата товарни коня, накамарени с възглавници, одеяла, провизии, подаръци и други подобни неща. Местността, през която днес минавахме, беше планинска, но гора нямаше. Принадлежеше на племето мюназах и граничеше с територията на племето маназах. Двете големи племена, както сочат имената, бяха тясно сродени, но никога не преставаха да водят ежби. Наскоро един маназах беше убил мюназах. Деянието изискваше кръвно отмъщение. Вярно, кръвнината бе предложена, но не приета. Така че предстояха битки, които много лесно можеха да препятстват пътуването ни, тъй като то ни водеше точно към средата на територията на двете племена. Една заобикалка не бе възможна.
Път според европейските понятия нямаше. Следвахме едно надълго простряло се поточе, което не искаше да свършва, но и по-широко не ставаше. Тук и там поеше по някоя ивица трева или храсталак, но поле, градина, шатра или къща никъде не се виждаше. Поради непрестанните битки хората не живееха край пътя, а се виждаха принудени, макар и собственици, да се крият като дивеч или разбойници. Живееха възможно по-далеч от такива често спохождани места. С това можеше да се обясни, че през целия ден не бяхме мярнали и един-едничък човек. Едва сега, по средата на следобеда, видяхме да се появява внезапно на близката височина вляво от нас отряд ездачи. Той се състоеше от десет-дванайсет мъже, които се сепнаха, като ни видяха, но после се спуснаха в галоп към нас въпреки стръмнината и ни обградиха. По тамошния обичай бяха много добре въоръжени. Един от тях, най-възрастният, попита със строг тон кои сме и накъде отиваме. Отговорих:
— Идваме от Абд ел Фадл, княза на Халихм, и отиваме към Вади Ахза, която навярно ви е известна.
— Известна ни е — кимна той, като държането му стана по-почтително, лицето — по-любезно, тонът — по-учтив. — Там цари голяма мизерия и неволя — избухнаха болести, настъпи глад. Абд ел Фадл праща каквото може, давайки утеха и помощ, макар хората от Ахза да не са от неговото племе, а чужди. Той е княз не само по рождение, а и княз на истинското човеколюбив. Ти значи добре го познаваш?
— Гост съм на неговата къща.
Тогава той сложи десница за поздрав на гърдите, устата и челото и рече:
— В такъв случай те моля да бъдеш и мой гост. Къде искаше да отдъхнеш днес?
— На открито. На мястото, където ни поздрави вечерта.
— Тогава аз ще те поздравя с нея на това място и ще ти предложа моята шатра за жилище. Аз съм Омар Бен Амарах, шейхът на мюназахите.
Докато говореше с мен само веднъж, съвсем бегло, ме бе погледнал. Погледът му по-скоро бе привлечен от нашите благородни коне, а после се отправи към Мерхамех. Нейните очи срещнаха неговите. Той допря повторно ръка от сърцето до челото и се поклони, без да знае коя е, той, ориенталецът, за когото всъщност бе позор да зачете някоя жена. Сетне застана начело на шествието. Хората му изчакаха, докато го последваме, и поеха след нас. Отклонихме се надясно под прав ъгъл от досегашната ни посока. Той нито веднъж не се огледа дали го следваме. Яздеше в галоп. Ние също галопирахме. Бялата му кърпа се ветрееше от главата. Дългата, гъста опашка на неговия жребец със смесена кръв се развяваше отзаде му. Изкачихме един планински склон и се спуснахме отвъд, където си припомних долината на Заб. Там се виждаха надалеч разпръснати каменни къщи и колиби с равни покриви, помежду им шатри от различен тип и цвят. Това сигурно бе главното селище на племето. Тук живееха много хора. Стояха и зяпаха след нас, докато минавахме като вихър през цялото надълго проточило се селище и се насочихме към една по-високо разположена, по-голяма постройка. Около нея се издигаха няколко по-малки шатри, които се числяха навярно към нея. Това бе седалището на шейха. Тук той спря, скочи от коня и без да почете преди туй другите, пристъпи към Мерхамех, за да й помогне да слезе от животното. Тя го прие с грация, макар да бе свикнала без чужда помощ да слиза от седлото.