— Това тук ще ми отнеме най-малко едно денонощие. Искам да съм наясно с всичко, с което разполага детектив Галета от ЛАПУ. Дори трябва да зная повече, отколкото е известно на Галета. Мислиш ли, че ще можеш да…
— Веднага ще се заема — изрече той и изчезна.
Все пак не му възложих нещо формално — само за да се отърва от присъствието му. Наистина се нуждаех от повече информация, а ако това означаваше Пейдж поне за малко да ми се махне от главата, толкова по-добре.
Взех един празен лист и нахвърлих няколко от въпросите, които напоследък не ми даваха мира.
Марти Лоуенщайн-Бел — как някой е успял да проникне в дома й?
И дали убиецът притежава някакъв списък за класация на жертвите си? Някакво установено правило за техния подбор? Съществуват ли други, не толкова очебийни връзки между жертвите? И дали въобще е необходимо да съществуват?
Най-общо приложимата формула в нашата професия е следната: „Как“ плюс „защо“ равно на „кого“. Ако исках да разкрия коя е Мери Смит, трябваше да обмисля всичките съвпадения и разлики — както и комбинациите между тях — при всяко престъпление. Което означаваше да съсредоточа вниманието си върху дома на Марти Лоуенщайн-Бел.
Записах в бележника си: Авторът на имейлите? Извършителят на престъпленията?
Отново се върнах към изходната точка в разсъжденията си. Колко общо имаше между личността на убиеца и личността на автора на тези имейли? И доколко бяха искрени — използвах тази дума поради липсата на по-добра — писанията на Мери Смит? Ако бяха предназначени да ни заблудят, докъде се простираше дезинформацията в тях?
Докато размишлявах в тази насока, не можех да се отърся от усещането, че преследвам две отделни личности. Ако имах късмет, следващите ми действия щяха да хвърлят малко повече светлина върху тези имейли.
Инструментариумът на убиеца? Това бе следващата точка в моя списък.
Повечето известни серийни убийци използват два типа инструменти, така че напълно бе възможно да се окаже така и при Мери Смит.
Първият комплект се отнася за средствата на убийствата. Сред тях най-важно е оръжието. Ние вече знаехме, че тя бе използвала едно и също оръжие при всяко убийство. Не бяхме съвсем сигурни за ножа.
Автомобилът на убиеца също трябваше да бъде взет под внимание.
Следваха позициите от втория инструментариум, които служеха на убиеца да задоволява своите психоемоционални потребности.
Като например детските стикери, белязани с буквите „А“ и „Б“, а също и имейлите. Обикновено тези неща са по-важни за убиеца дори от оръжията, използвани за извършване на престъпленията. За него или нея това бе начин да заяви: „Аз бях тук“ или „Ето, това съм аз“.
Или пък (което беше по-сложният вариант): „Аз съм този, когото искам да подозирате“.
Но при всички случаи в това имаше някаква подигравателна нотка. Нещо, което можеше да бъде възприето като: „Хайде, ела и ме хвани, ако можеш“.
Записах, и тази последна мисъл.
Хайде, ела и ме хвани, ако можеш.
След това добавих още един пункт, който бе заседнал в гърлото ми — Тръскот. Появи се преди шест седмици. Кой бе Джеймс Тръскот? И каква бе неговата роля в цялата тази история?
Внезапно погледът ми се спря върху часовника. Време бе да тръгвам, ако исках да не закъснея за първата си среща. Да ползвам служебен автомобил от гаражите на Бюрото, означаваше да позволя на още един човек да надзърта зад рамото ми. Точно заради това бях наел кола още на летището.
Излязох, без да съобщавам на когото и да било накъде отивам. Ако трябваше отново да действам като детектив, разследващ серийни убийства, трябваше да го върша както бе редно.
43
Най-после можех да се захвана с истинска полицейска работа и аз се потопих в нея с удвоена енергия и ентусиазъм. Всъщност направо изгарях от желание да работя. Посветих цялото си внимание на професор Дебора Пападакис, която ме покани в своя кабинет, чиито стени бяха плътно заети от лавици с книги. Кабинетът с номер двадесет и две на вратата се намираше в „Ролф Билдинг“ в сградата на университета в Южна Калифорния. Тя премести купчината книжа от единствения наличен стол, оставяйки я на пода.
— Виждам, че сте много заета, професоре. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — започнах аз.
— Ще се радвам, ако мога с нещо да ви помогна. — Направи ми знак с ръка да се настаня на току-що освободения стол. — Не си спомням скоро в Лос Анджелис да сме били толкова притеснени. Може би за последно имаше подобни вълнения около случая с Родни Киш12. Една доста мрачна история. — После вдигна ръка и побърза да добави: — Въпреки че този случай е различен, участието ми е донякъде необичайно за мен, понеже най-често не се интересувам от подобни истории. Дори не чета криминални романи. Е, понякога отварям книгите на Уолтър Мозли13, но в тях повече ме интересуват социологическите му разбирания.
12
Негър, несправедливо арестуван и пребит на 3 март 1991 г. от полицията в Лос Анджелис, след което започват масови расови вълнения. — Б.пр.
13
Писател (роден през 1952 г. в Лос Анджелис), автор на криминални романи. Главният му герой наподобява на Филип Марлоу. — Б.пр.