— Човече, станал си много тежък. И колко само си пораснал, Али.
— Имам нова книжка — рече ми той с усмивка. — За една гладна гъсеница, дето яде всичко. Появява се неочаквано. А пък после те изяжда! Целия!
— Днес следобед можеш да я вземеш със себе си. Заедно ще я прочетем. — Прегърнах го отново и тогава видях Кристин да ни наблюдава от разстояние, скръстила ръце. Накрая тя не се сдържа, усмихна се и вдигна ръка за поздрав.
— Искаш ли кафе? — провикна се тя. — Имате ли нужда от нещо друго, преди да поемете на път? — Аз присвих очи към нея — един безмълвен въпрос напираше в застиналия въздух. — Наистина ще се радвам да влезеш — рече тя. — Хайде, ела. Няма да те ухапя. — Тонът й бе весел и безгрижен, вероятно както заради мен, така и заради Али.
— Хайде, тате — нетърпеливо ме подкани малкият, измъкна се от прегръдката ми и ме поведе за ръката. — Ще ти покажа пътя.
И така, нямаше как да не го последвам. Но дали идеята бе добра? Всъщност никога досега не бях влизал вътре. Къщата бе мебелирана с вкус, а наоколо цареше уютен безпорядък. Няколко шкафа с модерен дизайн, а край тях множество лавици, наблъскани с книги. Тук-там бяха пръснати екземпляри от колекцията на Кристин с творби на изкуството. Жилището създаваше впечатление по-скоро за неформална, дори небрежна подредба, но същевременно изглеждаше доста по-комфортно от предишния й дом край Вашингтон.
Останах удивен от това колко естествено се движеха те двамата сред това пространство, което бе чуждо за мен. Аз не принадлежах на това място.
Кухнята се оказа просторна, залята от слънчевите лъчи и ухаеща на розмарин. Рафтовете под прозорците бяха наблъскани с дребни саксийки, оформящи малка, но кокетна градинка, в които тя вероятно садеше подправките, които използваше за готвене.
Кристин настани Алекс в столчето му и му поднесе наченатата от него чаша с шоколад и мляко, а сетне донесе две по-големи чаши с още димящо кафе за нас.
— Кафето е обичайният наркотик за Сиатъл — отбеляза тя. — Пия прекалено много от него. Следобедите ще трябва да мина само на безкофеиново или на някакъв друг заместител. Може би дори още от сутринта — додаде тя през смях.
— Хубаво е. Кафето. Къщата.
Баналността на разговора ме караше да се чувствам също толкова неудобно, както и ако говорехме за нещо важно. Бях се заклел да не отварям дума за времето, но ситуацията бе доста неловка и за двамата.
Алекс се изхлузи от стола и миг след това се върна с новата си книжка под мишница. Веднага се покачи в скута ми.
— Чети. Става ли? Внимавай, ще изскочи и ще те лапне!
Това разведри обстановката и насочи вниманието към малкия, както и трябваше да бъде. Разтворих книжката и зачетох:
„На лунната светлина едно малко яйце си лежало върху листото на едно дърво“.
Малкият Алекс отново отпусна главата на гърдите ми. Усетих как гласът ми отеква в него и сърцето ми съвсем започна да се топи. Кристин ни гледаше замислено, докато му четях. Усмихна се и обхвана чашата си с двете ръце.
След няколко минути малкият се обади, че трябва да отиде до банята, и ме помоли да го придружа.
— Моля те, тате.
Кристин се приближи до мен и ми прошепна на ухото:
— Трудно улучва тоалетната чиния, докато пишка. Това малко го смущава.
— О? — усмихнах се аз. — „Фрут Лупе“18. Имаш ли?
За щастие Кристин имаше една кутия и аз я взех със себе си в банята.
Хвърлих две кравайчета в тоалетната чиния.
— Сега ще те науча на една страхотна игра — заявих аз. — Ще трябва да пишкаш така, че да се целиш в средата.
Справи се много добре — във всеки случай се изпишка в чинията.
Разказах на Кристин за този трик, когато се озовахме навън, а тя се усмихна и поклати глава:
— „Фрут Лупе“. Мъжки работи, нали?
55
Остатъкът от престоя ми в Сиатъл не беше толкова напрегнат, а по-скоро забавен. Заведох малкия Алекс до аквариума, където прекарахме чудесно. Отново си припомних времето, когато бяхме заедно. Момчето гледаше с широко отворени очи пищните тропически риби, а после, в кафенето край аквариума, имитираше движенията им с пръстчетата си, омазани от кетчуп и пилешко месо. Толкова добре се чувствах с него, че бях готов да прекарам целия следобед дори в чакалнята на някоя автогара.
Обичах да наблюдавам колко естествено се държи с всички наоколо и как в същото време бе пораснал. С всяка година ставаше все по-забавен. Али. Също като великия боксьор.