Към края на дългото си писмо Джеймс Тръскот ми съобщаваше, че планира да посети някои от жените убийци в затвора. Канеше ме да го придружа, ако смятам, че имам полза от това.
След като свърших с четенето на страниците, аз отново ги прелистих.
Какво му ставаше на Джеймс Тръскот? И защо искаше да бъде моят Бозуел19?
Исках просто да ме остави на мира, но това нямаше да стане, нали?
71
Телефонът в хотелската стая ме събуди малко след два и половина през нощта. Тъкмо сънувах нещо, свързано с малкия Алекс и Кристин, но всичко изчезна, след като чух първото позвъняване.
Първата ми мисъл бе: Джеймс Тръскот.
Но не беше той.
Към три часа вече пътувах с колата през някакво непознато предградие на Холивуд, търсейки комплекс от луксозни вили. Ако бях изчакал утрото, несъмнено щеше да ми бъде много по-лесно да го открия, пък и тогава мислите ми нямаше да препускат тъй трескаво.
Играта на Мери Смит отново се бе променила и аз се напрягах да проумея разликата. Защо й бе нужно това убийство? Защо точно сега? И защо този път жертвите са две?
Комплексът от луксозните вили, който най-накрая успях да открия, сякаш бе строен някъде през седемдесетте. Всички вили бяха триетажни, с плоски покриви, от тъмно кедрово дърво, с дебели колони вместо основи, защото пространството под тях се използваше за паркиране. Но забелязах, че имаше паркирани коли и по улиците, което облекчаваше действията на убиеца.
— Агент Крос! Алекс! — извика ме някой.
Познах гласа на Карл Пейдж, достигнал до слуха ми нейде от мрака. Часовникът ми показваше три и пет.
Застигна ме пред уличната лампа.
— Насам — посочи ми той накъде да продължа.
— Как узна за случилото се? — попитах го аз. Пейдж бе този, който ме потърси в хотелската стая.
— Още бях в офиса.
— Кога спиш, по дяволите?
— Ще се наспя, когато всичко това приключи.
Последвах младия агент. На няколко пъти завивахме ту наляво, ту надясно, сред поредицата ниски постройки, гледащи към общата градина, в средата на която имаше голям басейн. Неколцина от местните жители, повечето от тях още по пижами и нощници, се бяха скупчили край външната врата на една от постройките. Но само извиваха вратове, озъртайки се в недоумение, докато си шепнеха нещо тревожно.
Пейдж посочи към третия етаж, където светлината прозираше иззад спуснатите завеси.
— Там горе — рече той. — Телата още са там.
Преминахме покрай полицаите от дежурната смяна и поехме нагоре по предното стълбище. Всяка сграда имаше по едно предно и едно задно стълбище.
— Виж — спря ме Пейдж и посочи с ръка към стикерите на вратата на апартамента точно когато влязохме през нея. Всеки от стикерите бе белязан с главна буква — два с „А“ и един с „Б“ — от Мери Смит. Тези стикери винаги ми напомняха за куклата от филма „Полтъргайст“ — мила и приятна на пръв поглед, но криеща зловещо послание. Детските игри понякога носеха много значения.
От вратата се разкриваше една много просторна всекидневна. Беше пълна с кашони и хаотично разпръснати мебели.
В средата на стаята, върху смачкани картони, лежеше по очи един мъртвец. По килима наоколо бяха пръснати няколко дузини книги, някои от тях опръскани с кръв. Най-близо до трупа лежаха екземплярите на едно фризьорско списание.
— Филип Уошингтън — съобщи ми Пейдж. — Тридесет и пет годишен, инвестиционен банкер към „Мерил Линч“. Очевидно доста начетен.
— Предполагам, че и ти си такъв.
Този път по тялото нямаше други белези, нито някакви символични знаци. Може би убиецът е бързал, защото съседите са били съвсем наблизо и се е опасявал да не бъде забелязан.
Обаче Филип Уошингтън не е бил единствената му мишена. Край него на пода бе проснато още едно тяло. Също по очи.
Тъкмо с това убийство не можех да се примиря, убийство, което нямаше да ми дава покой.
Лявото слепоочие на жертвата разкриваше грозна рана, по-скоро отверстието, през което куршумът бе пробил черепа й. Лицето бе напълно обезобразено. Типично за почерка на Мери Смит. Кожата на челото и около очите бе нарязана кръстообразно, а двете бузи на загиналия, сгърчени в предсмъртен крясък, бяха пробити от безпощадното острие на ножа.
Стоях все така, вперил поглед в тялото, докато се мъчех да сглобя парчетата от пъзела, и обмислях събитията, които ни бяха довели дотук. Два въпроса не ми даваха покой. Дали с нещо не бях подтикнал Мери Смит към това убийство? Трябваше ли да го предвидя?
Може би отговорът се съдържаше в жертвата. Но този път журналистът от „Лос Анджелис Таймс“ Арнолд Гринър нямаше да може да ни помогне за поредния случай с Мери Смит.
19
Джеймс Бозуел (1740–1795) — шотландски биограф и хроникьор. Най-известното му произведение класическата биография „Животът на Самюъл Джонсън“ — е публикувано през 1791 г. — Б.пр.