— Фред, преди да пристигна в полицията, Мери Уагнър не желаеше да разговаря с никого. Тя ми вярва.
— По-точно, вярваше ти — възрази той. — Вероятно вече не. — Беше безцеремонно и грубо заявление, но без агресивна нотка.
— Но все още аз съм единствената личност, пред която тя може да разкрие душата си. Доколкото зная, от ЛАПУ доникъде не са стигнали в разпитите на Мери.
— Както вече ти казах, ако ни потрябваш, просто ще вземеш самолета за обратно. Говорих за това с директор Бърнс и той даде съгласието си. Така че сега спокойно можеш да се прибереш у дома, при семейството си. Имаш деца, нали така?
— Да. Имам деца.
След няколко часа, докато събирах багажа си в хотела, останах поразен от едно друго откритие: всъщност нямах търпение по-скоро да се прибера у дома. За мен щеше да бъде огромно облекчение да се завърна във Вашингтон и да знам, че в скоро време не ми предстои никакво пътуване.
Но — и това но беше много важно — защо не мислех за това, докато бях в кабинета на Ван Алсбург? Докога ще нося тези наочници, без да се усетя? Какво драматично събитие трябваше да се случи, за да ме накара да се събудя и осъзная?
По пътя към летището още една част от пъзела си дойде на мястото. Прозрението ме връхлетя съвсем ненадейно. А-тата и Б-то на онези детски стикери, откривани на местопрестъпленията. Едва сега проумях какво означаваха тези загадъчни букви. Та те не бяха нищо друго, освен инициалите на измислените деца на Мери — Ашли, Адам, Брендан. Две „А“ и едно „Б“.
Посегнах към клетъчния си телефон, преди още да съм стигнал до летището на Ел Ей.
Пета част
Краят на историята
99
Разказвача бе приключил с убийствата. Край. Свършено бе с тях. Окончателно. Всичко бе погребано и вече никой нямаше да узнае цялата истина за това, което се бе случило. Край на историята.
Затова реши да организира парти с някои от най-добрите си приятели в Бевърли Хилс.
Каза им, че един от най-успешните продуценти току-що му е възложил да напише сценарий за един голям, блудкав трилър, изграден върху един не по-малко блудкав бестселър. Давали му свобода да променя всичко, което не му харесвало, но това било всичко, което можел да каже засега. Продуцентът бил параноик. Всъщност не бяха ли всички такива? Но въпреки това шумното и бляскаво парти по този повод се вихреше с пълна сила.
Приятелите му заявиха, че го разбират, което за сетен път го убеди колко малко го познаваха всъщност. По дяволите, това бяха най-добрите му приятели, а никой от тях не знаеше нищо за него. Нито един не подозираше, че той може да бъде убиец. Нима всичко бе една шибана лудница? Никой не го познаваше истински.
Партито беше в „Снейк Пит Ейл Хаус“ — бар на „Мелроуз“, където през ранните години от пребиваването си в Ел Ей те си бяха организирали футболна лига. Това се бе случило малко след като пристигна от университета „Браун“, за да пише сценарии. Но сериозни, стойностни творби, а не като плявата, произвеждана на конвейер.
— Гвоздеят на вечерта ще бъде безплатното пиене — съобщи той на приятелите си още с пристигането си в бара. — Ще има и вино за по-кекавите. И така, да очаквам ли поръчки за вино?
Никой обаче не пожела да пие вино. Нито един от четиринайсетте му приятелчета, които удостоиха с присъствието си купона. Всички бяха безкрайно щастливи да го видят, да си побъбрят с него, да пийнат за негово здраве и за неговия последен сценарий, макар че някои се оказаха по-искрени от останалите, признавайки си, че му завиждат. Не след дълго всички започнаха да го наричат „господин Голяма клечка“.
Остана в притихналия бар, заедно с Дейвид, Джон и Франки, чак до затварянето на заведението — малко след два през нощта. Вече бяха разчепкали и анализирали всичко, което можеше да се разчепква за филма „Повече няма да живеем тук“25. Накрая порядъчно пийналата компания бе принудена да зареже творческите спорове и да се изниже с препъвания навън, за да поразведри уморените си глави чрез трескави обиколки по шосетата на Холивуд с шибаното бентли на Джони — нали ставаше дума само за големи клечки. Без да престават да говорят за плячката от последния му филм, донесъл повече от четиристотин милиона долара печалба от продажбите в целия свят. Това съвсем накара останалите да позеленеят от завист, защото всичко това той бе постигнал закупувайки правата върху филмирането на онзи лайнарски роман само за някакви си петдесет хиляди долара, след което бе ударил кьоравото, подписвайки договор за десет милиона.