— Горкият човек! Горкият човек! Съзнанието му се е замъглило — тъжно каза Първия Съветник.
— Може би ще е по-добре да му сложим белезници? — нервно прошепна Втория Съветник.
— Правете каквото искате с мен! Защо направо не ме обесите? Но не съм го направил аз! — сломен от нещастието, Пазачът се хвърли на пиедестала и горчиво се разрида.
Мери Попинз се обърна и повика с пръст Нелеус. Той дотича на мраморните си крака и се притисна нежно към нея.
— Време ли е? — прошепна и погледна нагоре.
Тя бързо кимна. След това Мери Попинз се наведе, прегърна го и целуна мраморното му чело. За момент Нелеус се притисна към нея, сякаш никога нямаше да я пусне. После се откъсна, потискайки риданията си.
— Довиждане, Джейн и Майкъл! Не ме забравяйте — притисна студените си бузи към техните. И преди да кажат и дума, той вече тичаше под сенките на дърветата към своя пиедестал.
— Никога не съм имал късмет! — виеше Пазача. — Никога, още от малък!
— Нито пък ще имаш, мой човек, поне докато не върнеш статуята — Кметът на Лондон го фиксира със зъл поглед.
Но Джейн и Майкъл не гледаха нито Пазачът на парка, нито Кметът на Лондон. Те гледаха как къдравата главица достигна пиедестала.
Нелеус се покатери, дърпайки Делфина след себе си. Бялото мраморно тяло искреше под лъчите на залязващото слънце. Той стъпи на върха на пиедестала и направи последните няколко несигурни стъпки. После с полувесел-полутъжен жест вдигна малката си мраморна ръка и махна за сбогом. Когато децата също му махнаха, той сякаш трепна. Но може би им се стори така заради сълзите в очите им. Те видяха как Нелеус притисна Делфина към себе си толкова близко, че мраморът се сля между тях. След това той поправи къдриците си с мраморната си ръка, наведе глава и остана неподвижен. Дори розово-бялото сако на Мери Попинз изглежда се беше превърнало в безжизнен мрамор.
— Не мога да я върна, след като никога не съм я взимал! — Пазачът продължаваше да се дави от рев.
— Сега, вижте какво, Смит… — започна Кметът на Лондон. После ахна от учудване и, хващайки се за главата, се дръпна назад. — Дявол да го вземе! Тя се е върнала… — изрева той. — Но… има нещо различно в нея!
Вгледа се по-внимателно в статуята и избухна в доволен смях. После си свали шапката, размаха я бясно и тупна Пазачът на парка по гърба.
— Смит, разбойнико! Значи такава била твоята тайна! Защо не ни каза от самото начало, мой човек? Това наистина е чудесна изненада! Е, сега няма нужда да се преструваш…
Пазачът на парка, онемял от изумление, се беше втренчил в Нелеус.
— Господа! — Кметът на Лондон се обърна към съветниците. — За съжаление ние подценихме горкия човек. Той се доказа не само като чудесен слуга на обществото, но също така и като художник. Виждате ли какво е направил със статуята? Добавил е едно малко мраморно сако с розова яка и розови маншети. Страхотно подобрение, ако питате мен, Смит! Аз никога не съм одобрявал разголени статуи!
— Нито пък аз! — поклати глава Първия Съветник.
— Разбира се, че не — добави Втория Съветник.
— Не се безпокойте, скъпи мой Смит! Ще си получите наградата. От днес надницата ви ще се вдигне с един шилинг и още една лента ще бъде зашита на ръкава ви. Освен това ще говоря за теб с Негово Величество, когато му представям следващия си рапорт.
И Кметът на Лондон, след като още веднъж церемонно се поклони на Мери Попинз, величествено се оттегли, скромно последван от двамата съветника.
Пазачът на парка, който изглеждаше така, сякаш не е сигурен дали е стъпил на главата или на краката си, ги изпрати с дълъг поглед. После обърна опулените си очи към статуята и отново се загледа в нея. Мраморното Момче и Мраморната му Риба се бяха загледали замислено в езерото. Дори да са чули нещо, те не се издаваха. Бяха спокойни, неподвижни и безмълвни, такива, каквито са били винаги.
— А сега, хайде вкъщи, хайде вкъщи, стига дрънканици! — Мери Попинз повика децата с пръст, и те тръгнаха от първата й дума. Половината крона в ръката на Майкъл беше изгаряща и тежка. Студена като мраморната ръка на Нелеус беше книгата под мишницата на Джейн.
Те вървяха по алеята безмълвно, всеки с мислите си. Изведнъж по тревата зад тях се чуха тежки стъпки. Обърнаха се и видяха, че Пазачът на парка тежко тича към тях. Беше си свалил сакото и го размахваше като синьо-червен флаг, закачен на върха на бастуна му. Той спря задъхвайки се до количката и подаде сакото на Мери Попинз.
— Вземи го — каза, едва поемайки си въздух. — Досега разглеждах онова момче там. То носи твоето, с четирите розови копчета. И на теб ще ти трябва, когато захладнее.