Мери Попинз невъзмутимо пое сакото и го наметна върху раменете си. Нейното собствено отражение й се усмихна заговорнически от полираните месингови копчета.
— Благодаря ти — каза тя кокетно на Пазача. Той стоеше пред нея по риза с къси ръкави и клатеше главата си като объркано куче.
— Предполагам, че разбираш какво означава това? — попита той унесено.
— Предполагам, че разбирам — отвърна тя тържествуващо.
И без да каже повече и дума, тя подбутна леко количката и подмина Пазача. Той продължаваше да гледа след нея, почесвайки главата си, докато тя не излезе през портала на парка.
Мистър Банкс на връщане от офиса видя Мери Попинз с децата и им подсвирна, точно когато те пресичаха алеята.
— Е, Мери Попинз — поздрави я той, — изглеждаш много елегантно с това синьо-червено сако! Да не би да си се присъединила към Армията на спасението?
— Не, сър — отговори тя. От погледа й му стана абсолютно ясно, че тя няма никакво намерение да му обяснява каквото и да било.
— Това е сакото на Пазачът на парка — нетърпеливо каза Джейн.
— Той току-що й го даде — добави Майкъл.
— Какво, Смит? Дал й е сакото от униформата си? Защо? — изуми се мистър Банкс.
Но Джейн и Майкъл внезапно млъкнаха. Те почувстваха как пронизващите очи на Мери Попинз буквално пробиват дупки отзад на главите им. И не посмяха да продължат историята.
— Е, добре, няма значение! — каза мистър Банкс примирително. — Предполагам, че е направила нещо, за да го заслужи!
Децата кимнаха. Но те знаеха, че той никога няма да разбере каква е истината, дори да доживее и до петдесет години. Вървяха по пътечката на градината и стискаха монетата и книгата.
Те си мислеха за детето, което беше им дало тези подаръци, Мраморното Момче, което само един кратък час можа да потича и да поиграе в парка. Мислеха си как той стои сега сам на пиедестала си, любовно прегърнал Делфина — завинаги безмълвен, завинаги неподвижен. Сега меката светлина бе изчезнала от лицето му. Тъмнината щеше да се спусне върху него и звездите и нощта щяха да го прегърнат. Горд и самотен, той стои там и гледа надолу към водата на малкото езеро, унесен в мечти за огромното море и за своя толкова далечен дом…
Пета глава
Ментовите кончета
— Ей! — провикна се мистър Банкс сърдито, докато търсеше нещо в поставката за чадъри във вид на слонско краче, която стоеше в антрето.
— Какво има пак, Джордж? — попита мисис Банкс от кухненското стълбище.
— Някой ми е взел бастунчетата! — изръмжа мистър Банкс като наранен тигър.
— Ето ги, сър — каза Мери Попинз, слизайки по стълбите от детската стая. В едната си ръка държеше абаносово бастунче със сребърна дръжка, а с другата полюляваше пепелявосиво бастунче с изящно извита дръжка. Без да казва повече нищо, тя подаде бастунчетата на мистър Банкс.
— О! — каза той малко учудено. — Защо са ти трябвали, Мери Попинз? Надявам се, че не те боли крак?
— Не, сър, благодаря ви — изпуфтя тя и от горделивия тон на гласа й стана ясно, колко я е обидил мистър Банкс. Хм, болен крак! Сякаш можеше да има някакво съмнение за отличното състояние на нейните крака, както и на всяка друга част от нейното тяло!
— Ние бяхме ги взели! — едновременно казаха Джейн и Майкъл, надничайки иззад Мери Попинз.
— Вие? Че какво е станало с вашите крака? Да не би да сте куци, хроми или какво?
— Нищо ни няма — каза Майкъл тъжно. — Трябваха ни бастунчета за игра на кончета.
— Какво? Абаносовото бастунче на прачичо ми Хърбърт? И бастунчето, което спечелих на църковния празник? Вие луди ли сте? — мистър Банкс едва вярваше на ушите си.
— Ами-и-и… ние нямахме какво да яздим! — измрънка Джейн.
— А защо не яздите дървеното конче, добрия стар Добин? — провикна се мисис Банкс от кухнята.
— Мразя стария Добин. Той скърца! — каза Майкъл и тропна с крак на майка си.
— Добин не може да отиде никъде. Ние искаме истински коне! — възрази Джейн.
— И аз трябва да ви ги осигуря, разбира се! — мистър Банкс ядосано се разхождаше из антрето. — Храната три пъти на ден не е достатъчна! Топлите дрехи и обувки са просто дреболии! А сега искате коне! Вижте ги тях, коне искат! Сигурни ли сте, че не бихте предпочели камила?
Майкъл погледна баща си обидено. Наистина, мислеше той, какво шокиращо поведение! Но на глас каза търпеливо:
— Не, благодаря ти, само коне!
— Добре, ще ги получите, когато цъфнат налъмите, а луната стане синя! Само това ще ви кажа — отряза ги мистър Банкс.