— Тлейлаксианска отрова — напомни тя. — Какво ще кажеш?
— Мнозина купуват подобни отрови.
— Правилно. А плътта е прекалено разложена, за да бъде възстановена, както са сторили с теб.
— Ако изобщо вярваш на тлейлаксианците.
Тя кимна и се изправи.
— Сега ще ме откараш до града.
Когато излетяха и се насочиха на север, Алая подхвърли:
— Пилотираш точно като Дънкан Айдахо.
Той я стрелна със замислен поглед.
— И други са ми го споменавали.
— За какво мислиш сега? — попита тя.
— За много неща.
— Стига си отбягвал въпроса, проклетнико!
— Какъв въпрос?
Очите й хвърляха мълнии. Той забеляза това и сви рамене. „Типичният жест на Дънкан Айдахо“, помисли тя и го укори със задавен пресеклив глас:
— Просто исках да изкажеш мнението си открито, за да подтикнеш мислите ми. Смъртта на оная млада жена ме тревожи.
— Не мислех за нея.
— За какво мислеше?
— За странните чувства, които изпитвам, когато хората говорят за онзи, който може да съм бил.
— Може да си бил ли?
— Тлейлаксианците са много хитри.
— Не чак дотам. Ти си бил Дънкан Айдахо.
— Най-вероятно. Основните данни го подсказват.
— Значи започваш да изпитваш чувства?
— Донякъде. Изпитвам нетърпение. Боязън. Склонен съм да треперя и полагам усилия, за да се овладея. Понякога… проблясват образи.
— Какви образи?
— Отлитат прекалено бързо, за да ги различа. Проблясъци. Спазми… почти спомени.
— Не изпитваш ли любопитство към подобни спомени?
— Естествено. Любопитството ме тласка напред, но трябва да се преборя с противотежестта на колебанието. Мисля си: „Ами ако не съм онзи, за когото ме вземат?“ Не ми харесва тази мисъл.
— Само за това ли мислиш?
— Знаеш, че не, Алая.
Как смее да ме нарича по име? Гневът й се надигна и тутакси потъна в изненадата от начина, по който го бе изрекъл: меки потръпващи полутонове, небрежна мъжка самоувереност. Някакво мускулче играеше край челюстта й. Тя стисна зъби.
— Онова там долу не е ли Ел Кудс? — попита той и за миг наклони едното крило, предизвиквайки внезапна суматоха сред ескорта.
Тя сведе очи към вълнообразните сенки на топтерите, бягащи по хребета над прохода Харг, към канарата и каменната пирамида, приютила черепа на баща й. Ел Кудс — Светото място.
— Светото място е — потвърди тя.
— Трябва да го посетя някой ден — каза той. — Не е изключено близостта до останките на баща ти да разбуди спомени, които ще успея да задържа.
Изведнъж тя разбра колко силна е потребността му да узнае кой е бил. Този стремеж се бе превърнал в смисъл на съществуването му. Алая се озърна към високата скална стена, слизаща над сухите брегове на пясъчното море — зъбер с канелен цвят, изплавал над дюните като вълнорез на кораб.
— Завий обратно — каза тя.
— Ескортът…
— Ще ни последват. Мини под тях.
Той се подчини.
— Наистина ли служиш на брат ми? — попита Алая, когато поеха по новия курс, следвани от ескорта.
— Служа на атреидите — отвърна той сдържано и официално.
Тя зърна ръката му да се вдига и пак да пада — почти като старинния каладънски поздрав. Лицето му бе станало замислено. Вглеждаше се надолу към скалната пирамида.
— Какво те смущава? — запита Алая.
Устните му се раздвижиха. Измежду тях долетя крехък, задавен глас:
— Той беше… беше…
По бузите му се плъзна сълза.
Алая усети как цяла се вцепенява от суеверно страхопочитание. Отдаваше вода на мъртвия! Неволно протегна пръсти към бузата му и докосна сълзата.
— Дънкан — прошепна тя.
Той сякаш се бе сраснал с лостовете за управление, а погледът му не се откъсваше от гробницата под тях.
— Дънкан! — повиши глас Алая.
Той преглътна, поклати глава и я погледна с блестящите си метални очи.
— Аз… почувствах… ръка… на рамото си. — Говореше шепнешком. — Почувствах я! Ръка. — Гърлото му потрепна. — Беше… приятел. Беше… мой приятел.
— Кой?
— Не знам. Мисля, че беше… Не знам.
Пред Алая замига сигнална лампичка — командирът на ескорта искаше да знае защо се връщат към пустинята. Тя пое микрофона и обясни, че са се задържали, за да отдадат почит към гробницата на баща й. Командирът напомни, че времето напредва.
— Прибираме се в Аракийн — каза тя и върна микрофона на мястото му.
Хейт дълбоко въздъхна и направи вираж на север.
— Ръката беше на баща ми, нали? — попита Алая.
— Може би.
Гласът му беше глас на ментат, който пресмята вариантите, и Алая разбра, че си е възвърнал самообладанието.
— Известно ли ти е откъде познавам баща си? — попита тя.