Изрече думите високо, изненадан от звука на собствения си глас. За известно време остави нишката на съзнанието да се размотава свободно и си припомни деня, когато бе отвел малкия Пол на рибния пазар в Каладън; ослепителния слънчев блясък по водата, донесените за продан умъртвени морски богатства. Спомни си как Гърни Халик им свиреше на балисет¤ — радост, смях. В мислите му лудуваха ритми, водеха го като покорен роб по каналите на сладкия спомен.
Гърни Халик. Гърни щеше да го упреква за тази трагедия.
Музиката на спомена отзвуча.
Спомни си думите на Пол: „В тази вселена има въпроси, за които не съществуват отговори.“
Запита се как ли ще загине Пол в откритата пустиня. Бързо, убит от червей? Бавно, под палещото слънце? Някои свободни от сийча казваха, че Муад’диб никога не ще умре, че е преминал в света рух¤, където съществуват всички възможни варианти на бъдещето, че от днес нататък той ще бъде навеки в алам ал митал, за да броди там безконечно, дори и след като изчезне плътта му.
Той ще умре, а аз съм безсилен да му попреча, помисли Айдахо.
Започваше да осъзнава, че може би има някакво своеобразно, изтънчено величие в това да умреш без следа — без останки, без никакъв знак, и с цяла една планета за своя гробница.
Ментат, разгадай се сам, помисли той.
От паметта му изплуваха неканени думи — ритуалните думи на лейтенанта от федейкините, застанал на стража над децата на Муад’диб: „Дежурният офицер ще има за свещен дълг да…“
Тромавият, самодоволен език на правителствените институции го вбесяваше. Този език бе съблазнил свободните. Всички бе съблазнил! Нейде там умираше човек, велик човек, ала езикът упорито се тътреше напред… и още… и още…
Запита се какво ли бе станало с всички чисти понятия, които засенчваха нелепостите. Някъде, в някакво незнайно къде, сътворено от империята, ги бяха зазидали, запечатали, та да не би някой случайно пак да се натъкне на тях. Мисълта му пое на поход, за да дири ментатски решения. Схемите на познанието искряха пред него. Навярно косите на Лорелай бяха блещукали така, мамейки… мамейки омаяния моряк към изумрудени пещери…
Внезапен трепет изтръгна Айдахо от унеса на вцепенението.
Тъй значи! — помисли той. Готов съм да изчезна, да потъна в себе си, само и само да не призная поражението!
Този миг пред прага на скока в пропастта остана в паметта му. Докато се взираше в него, той усети как животът му се разтегля, за да обгърне цялото съществуване на вселената. Реалната плът лежеше тромава и ограничена в изумрудената пещера на съзнанието, но безграничният живот бе споделил битието му.
Айдахо се изправи, почувствал се пречистен от пустинята. Понесеният от вятъра пясък отново шушнеше и кълвеше листата из овощната градина зад него. В нощния въздух нахлуваше сухият, рязък мирис на прах. Полите на робата му заплющяха от напора на внезапен повей.
Разбра, че някъде далеч бушува ядрото на ураган, който с яростно съскане вдига вълнисти прашни вихри — пясъчен титан, чиято мощ откъсва месото от костите.
Той ще се слее с пустинята, помисли Айдахо. Пустинята ще го претвори.
Тази зенсунска мисъл избистри ума му като струя кристална вода. Знаеше, че Пол ще продължи да крачи напред. Един Атреидес нямаше да се остави докрай в ръцете на съдбата, дори когато напълно осъзнава неизбежното.
В този миг го облъхна пророческа дарба и Айдахо разбра, че бъдните хора ще говорят за Пол с морски слова. Макар че животът му бе пропит с прах, водата щеше да го следва. „Плътта му потъна — щяха да казват, — ала той изплува.“
Зад гърба му някой се изкашля.
Той се обърна и различи силуета на Стилгар, застанал на мостчето над каната.
— Няма да го намерят — каза Стилгар. — И въпреки това всички хора ще го открият.
— Пустинята го приема… и го обожествява — каза Айдахо. — Ала той бе натрапник тук. Донесе на тази планета чужд елемент — водата.
— Пустинята налага своите ритми — добави Стилгар. — Ние го посрещнахме с радост, нарекохме го наш Махди¤, наш Муад’диб и му дадохме тайното име Усул — основа на колоната.
— И все пак той не бе родом от племето.
— Но това не променя факта, че ние го възжелахме… и накрая той стана наш. — Стилгар положи ръка върху рамото на Айдахо. — Всички хора са натрапници, стари приятелю.
— Хитрец си, а, Стил?
— Донякъде. Виждам как оплитаме вселената с нашите преселения. Муад’диб ни даде нещо разплетено. Ако не за друго, то поне заради това хората ще запомнят джихада му.
— Той няма да се предаде на пустинята — каза Айдахо. — Сляп е, но няма да се предаде. Цял е изтъкан от чест и принципи. Атреидска школа.