— И в този момент се е събудил? — попита Артьом ехидно, но с надежда в гласа.
— Де да беше така! Хвърлил се назад, към изгасналия огън, събрал си партакешите набързо и тичал, без да спира, чак до „Тулска“. Изминал целия път за час. Можеш да си представиш колко страшно е било…
Артьом млъкна, поразен от разказаното. В палатката настана тишина. Най-накрая, след като се овладя и се изкашля, убеждавайки се, че гласът му няма да го подведе и да прозвучи пискливо, Артьом попита Женя колкото можеше по-равнодушно:
— И какво, вярваш ли в това?
— Просто не за пръв път чувам такива истории за Серпуховска линия — отговори приятелят му. — Само че невинаги ти ги разказвам. Та с теб дори не може да се поговори за това като хората. Веднага започваш да се подиграваш… Добре, заседяхме се ние с теб, а скоро ще се ходи на работа. Трябва да се приготвя. Там ще си довършим приказката.
Артьом се изправи неохотно, протегна се и се затътри към къщи — да си приготви нещо за хапване по време на работа. Вторият му баща още спеше, на станцията беше съвсем тихо: навярно отбоят вече бе минал и до началото на нощната смяна във фабриката оставаше съвсем малко време. Трябваше да побърза. Когато мина покрай палатката за гости, в която бе отседнал Хънтър, Артьом видя, че завесата й е дръпната, а вътре е празно. Нещо го прободе в гърдите. Най-накрая започна да осъзнава, че всичко това, за което си бяха говорили с Хънтър, не е сън, че всичко се е случило наистина, а развитието на събитията може да има най-пряко отношение към него. А и — кой знае? — дори да определи съдбата му.
Чаената фабрика се набираше при бронираната преграда на новия изход от метрото12, преди ескалатора за нагоре. Можеше да се нарече фабрика доста условно — цялата работа се извършваше ръчно. Щеше да е прекалено разточително да се хаби скъпоценна електроенергия за производство на чай.
Зад железния параван, отделящ територията на фабриката от останалата част на станцията, от едната стена до другата беше опъната метална тел, на която се сушаха изчистените гъбени шапки. Когато беше особено влажно, под тях палеха малки огньове, за да се сушат по-бързо и да не се покриват с плесен. Под телта имаше маси, на които работниците първо нарязваха, а после раздробяваха изсушените гъби. Опаковаха готовия чай в хартиени или найлонови пликчета — в зависимост какво имаше на станцията — и добавяха още някакви екстракти и прахове, които бяха тайна и се знаеха само от началника на фабриката. Такъв беше простичкият процес на производство на чай. Ако не бяха постоянните разговори по време на работа, осемчасовото нарязване и стриване на гъбените шапки сигурно щеше да е крайно досадно занимание.
На тази смяна Артьом работеше заедно с Женя и рошавия Кирил, с когото бяха дежурили заедно на заставата. При вида на Женя Кирил доста се оживи — очевидно двамата по-рано бяха говорили за нещо — и незабавно се зае да му разказва някаква история, очевидно останала недоразказана предишния път. На Артьом не му беше интересно да слуша от средата и се потопи напълно в своите мисли. Историята за Серпуховската линия, разказана неотдавна от Женя, постепенно започна да избледнява в паметта му и на повърхността отново изплува разговорът с Хънтър, за който Артьом сякаш съвсем бе забравил.
Какво да прави? Поръчението, възложено му от Хънтър, беше прекалено сериозно, за да не мисли за него. А ако замисленото от Хънтър не се получеше? Той се бе решил на абсолютно безумна постъпка — да дръзне да отиде в бърлогата на врага, в самия пъкъл. Опасността, на която се излагаше, беше огромна, и дори самият той не знаеше истинските й размери. Можеше само да се досеща за това какво го очаква след петстотния метър, там, където помръква последният отблясък от огъня на граничната застава, може би последният в света запален от човешка ръка пламък на север от ВДНХ. Всичко, което Хънтър знаеше за черните, го знаеше и всеки жител на ВДНХ, но никой не се осмеляваше да извърши такова нещо. Фактически не бе известно дори дали наистина в „Ботаническата градина“ се намира тази пролука, през която тварите от повърхността проникват в метрополитена.
12
Станция ВДНХ (както и много други станции) има два входа, наричани съответно „стария“ и „новия“. — Бел.прев.