Децимус Брутус. И легионерите носят меч. От вашите кананети се никой не бои. Защо плашите вие, които им позволихте ga пазят c желязо в ръка вярата на вашия бог? Роби, налейте вино!
Законник. Меча на зелота не може никой спря. Но вината на галилееца лежи в това, че той отхвърля и закон, и пророци, и храм, и предание.
Антониус Муза. Щом е тъй, прокураторът не може да го съди. Законът на вашата вяра е неприкосновен. Трябва да го съди синедриумът.
Прозелит на вратата. Синедрионът има правo с клетва да го запита отрича ли онова, което ние зовем своя вяра. Ако той отрече, от народа зависи дали да го убие. Но синедрионът не го е питал. Аз не разбирам защо трябва Понтиус Пилатус да се меси в делата на вярата. Това не е право.
Незер Садукей. Млъкни! От устата ти се носи зловоние, по-гнъсно от изпаренията на Геином224 Онези, които преди време са принасяли в жъртва децата си на Молоха, не са били по-безумни от тебе! Нима се е чуло прозелит на вратата да знае кой кого трябва да съди? Ти зарад търговия прие вярата в Адонай225, но никой не ще ти позволи да търгуваш с тази вяра!
Иосеф бен Кайафа. Сафониас, потомец Каатов, някогашен наставник във вярата, бе казал: “Ако видиш прокажен, слепец, бездетна жена, просяк или богохулен – отстрани се и махни поглед от него!” Това са думи на Сафониаса, потомец Каатов. А Иешу бар Иосеф е прокажен по душа, слепец по ум, ялов по мъдрост, просяк по сърце и богохулен с цялата си природа – и телом, и духом. Ние сме народът. Ние трябва да се отстраним. Ако народът е заразен от слепотата му, та не може да се отстрани, трябва да отстраним оногова, който е мост на съблазън! Това е моето слово. Останете с мир, мои благородни гости! Аз отивам при прокуратора.
VIII
„...Бог Ти даде в наследие своята вселена, за да я пречистя с пламъка на върховна обич - и да я прелея в него: Бог ми завеща света, за да слея Бог и свят в едно. Този е Моят друм. Аз трябва да претварям видимо в невидено и от въздишката да правя песен и ликуване. Аз съм страж на тайната и Моите стъпки Ме водят към незнайни бездни, дето се прелива животът в морето на златен сън.
Видях как Бог разбива себе си на безчисли образи, та създава света. Тогава Бог стана дух, а духът стана камък. И Бог се вкамени, та се появи светът като мраморен мъртъв истукан на Бога. Аз трябва отново да претварям камъка в дух, а духа да преливам в Бога, за да стане цялата вселена - Бог. Аз трябва да пресъществявам мъртвило в живот, та вредом да кипне божествен пламък - и смърт да няма занапред. Аз зова света към безсмъртие!
Видях как Бог разломява себе си на късове, та твори небе и земя. Небесният хляб стана мраморни трохи, а духът умъртвя. И Бог потъна в множеството на създадените души, та се яви светът, изгубил спомен за Бога. Видях как Бог разсипва себе си на капки, та създава души и тела. Водата на живота стана мъртъв бисер, а кипящите талази се вкамениха в образ на мълчащи скали. И Бог изчезна в смъртта на многочисли създания, защото животът стана смърт.
Видях как Бог претвори себе си в светлина, а светлината се вкамени в звезди. Образите на Божото творчество въплътиха човеци, животни и растения, но всичко бе камък, защото Бог бе дълбоко укрит в него и през тежкия саван на измамата не личеше дух. Цялото творчество на Бога бе бавно вкаменяване. Бог се разпадна на мъртъв светъл прах и духът се укри дълбоко зад видимото, та всичко видимо стана измама.
Видях как светлината пронизваше мудно мрачините и слабееше от миг на миг под тъмните завеси на видимото, за да се разтопи и да изчезне. Така светлината стана мрак. Онова, що живееше в духа като образ на обичта, стана сласт, блуд и себелюбие. Всички небесни ангели, когато слизаха на земята, трябваше да приемат образ на животни. Всички светли замисли на духа, въплътени на земята, обличаха образ на дървета, впити с кървави уста в калния чернозем. Всички лъчи, стигащи земята, ставаха каменни стрели и потъваха в мрака на глината. Разбрах, че всичко видимо е измама.
Аз се родих, за да изкупя Бога от греха на въплътяването: Бога се родих да спася от прегръдките на лъжливото създание. Над Мене тежи непосилна участ: да превърна камъка в дух - там е Моят друм. Да превърна сластния шъпот в стон - това е Моята пътека. Защото стонът е най-близо до молитвата, а молитвата е глас на небето и звук на духа към Бога. Аз трябва да претворя камъка в бисер, а бисера - в сълза - това е Моят път. Защото сълзата е най-близо до невинността, а невинността е сияние на небето и ръце на духа, протегнати към Бога. Аз трябва да преобърна морето в роса, а росата - в плач: това е Моята орис. Защото плачът е най-близо до любовта, а любовта е Бог.