Този завет ви давам: алмазната чаша на изкуплението, която превръща камъка в дух!"
IX
„Имаше един цар лозе в далечна страна226. А лозето бе плодовито като лозите на Сорик, чиито плодове са много сладки и семената им се дори не виждат. Но лозето бе много далек от земята на царя, та не можеше да го даде на свои данници да го работят. Затова царят огради лозето с ров, изкопа жлеб, въздигна сред лозето кула, па го даде на наемници. И поръча им - в края на всяка година да му носят десетък от плодовете.
Ала наемниците бяха зли хора и сърцето им бе твърдо като дървесината на тирза227. И думите им бодяха като листа на пърнар228. Сбраха се в края на годината и като обраха лозето, продадоха плодовете му на чуждоземци, па си разделиха парите. И решиха да не дават на царя нищо. „Далек е царят - рекоха те, - не ще дръзне да ни търси сметка. Па кой знае? Може и да е забравил вече своето лозе... Нищо не ще му отделяме." Тъй решиха лозарите.
А царят бе добродушен. Сърцето му бе обилно с обич като водите на Абана, която пои три земи и все пак не оскъдва. Почака царят да дойде гроздобер, та да получи десетък от своето лозе. Но гроздобер мина, а лозарите му не пращаха нищо. И тогава царят си каза: „Може да са забравили лозарите. Но те ще си спомнят, когато дойде ред за подялба. А аз давам девет части тям, а за себе си искам само една. Те ще ми бъдат благодарни!" Така си каза царят, за да се утеши. Но лозарите му не пратиха грозде.
Когато мина есента и царят видя, че дори безплодните лозя са обрани, прати царедворец при лозарите и му поръча да му донесе десетъка. Отиде царедворецът и поиска от лозарите царьовата част. Но лозарите му казаха с гняв: „Кой си ти? Ние те не познаваме. Кой знае отде идеш и в чие име се вестяваш при нас! Нима ти ни даде това лозе, та дириш от нас пай? Който ни е дал лозето, нека дойде да иска грозде! Не те познаваме!" Но царедворецът им каза, че не ще се върне в земята на своя цар, додето му не дадат това, що иска. И заплаши ги още, че царят ще се научи, та ще ги накаже за тяхната неблагодарност. Но лозарите се още повече разгневиха и почнаха да хвърлят камъни върху пратеника. И той, облян в кръв, си отиде.
Когато разказа на царя случката с лозарите, царят се разгневи и каза: „Недостойни лозари! Нима трябва човек с оръжие да пратя, за да си взема своето? Дано се вразумят догодина!" И той отложи деня на своя гняв. Ала годината мина, настъпи есен и хората почнаха да берат своите лозя. Царят си рече тогава: „Сега лозарите бездруго ще ми пратят десетъка. Па кой знае? Може да са се разкаяли: чудно ли ще бъде, ако ми пратят двойно повече, отколкото ми се пада? Аз и тъй ще им простя, стига да ми пратят уречената част!" Но лозарите му не пратиха грозде и тази година.
Плодовита бе годината и гроздето бе много. Сбраха се отдалек търговци в прочутото лозе и прекупиха до зърно гроздето. Дойдоха хора чак от земята на царя и отнесоха грозде в родината си. И случи се, та поднеcoxa и на царя от гроздето. Царят го много хареса и запита отде са го донесли. Казаха му от коя страна е купено гроздето. Тогава царят се втори път разгневи и рече на себе си: „Зли ми се виждат тези лозари. Нима трябваше чужди хора да ми носят грозде от моето лозе, та да го опитвам? Аз трябва да накажа лозарите! Но нека почакам по-напред: може би те са се вразумили, та сами ще донесат десетък от сбраните плодове. Трябва да почакам!" И царят чакаше. Но мина есента и застудя. Тогава той прати въоръжен човек при лозарите и му поръча да ги заплаши с наказание, ако не дадат на царя уреченото.
Тръгна воинът и стигна при лозарите. И щом влезе в лозето, поиска сметка от наемниците. А те го срещнаха с хули и заплашвания. И хвърлиха се върху него, та му отнеха оръжията и му свързаха ръцете наопет, па го прогониха с тояги вън от лозето. И той стигна окървавен при своя цар. И разказа му цялата случка с лозарите. А царят се горчиво наскърби, кaто разбра, че нищо не може да вразуми жестоките и неблагодарни наемници. И каза на себе си: „Първия път се разгневих, защото ми се видяха неблагодарници. Но сега от сърце скърбя, защото схващам, че са жестоки. Нима ги не укроти моето търпение? Нима те мислят, че ще им простя раните на тези пратеници? С блага реч им се говори: не разбраха. С нож им се заповяда: не вразумиха се. Нима само страхът от смърт би ги вразумил?” И реши царят да почака още една година.
Но гроздоберно време пак изтече. А лозарите не пратиха десетък. Тогава царят извика своя син и наследник, та му рече: „Иди самин при лозарите, сине мой! Те ще се уплашат от тебе, като видят на главата ти корона от царството ми, а на ръката ти - моя пръстен. Знам, те ще ти дадат десетъка от плодовете. Но след като вземеш уречената част, заповядай на лозарите да напуснат моя имот и намери други наемници вместо тях - да гледат лозето, да го работят и да се ползват от плодовете му!" И царският син отиде на лозето.