А после обърна реч към садукеите:
-Вие Ме питате в чие име правя това. Как мислите, синове на злобата: когато царският син се върне от далечни земи и намери двореца на баща си препълнен с врагове, няма ли право да обнажи меч, та да ги разгони? И кой би дръзнал да го пита в чие име върши това? - Аз дойдох - и намерих дома на своя баща препълнен с лихвари, злодейци и крадци: кой има право да Ме пита в чие име ги пъдя?
След това садукеите почнаха да си говорят един другиму гневно:
-Той ни нарече врагове на Елохима, разбойници и злодейци! А - чухте ли го добре? - Себе си назова Син Божи. Не е ли повинен на смърт? Не го ли чухме с ушите си? Докога ще търпим в храма стъпки на богохулник?
И слугите на първосвещеника, разлютените търговци, садукеите и левитите заедно с мнозина книжници и писци, мъже на Кайафа, извикаха с ярост:
-На смърт е повинен! Не дава ли ни право законът да го убием с камъни?
И те се наведоха, та взеха камъни от купчините, с които се дограждаше отвътре стената.
Ала Иешу бар Иосеф се обърна към тях спокойно и студено ги запита:
-Не ви ли направих толкова добрини? Не ви ли разкрих себе си цял? Не дадох ли ви всичко, що Ми е дадено от горе? Малцина ли от вас просвети словото Ми? За кое от тези дела рачите да Ме убиете?
A тe му отвърнаха:
-He се преструвай, хитрецо! Не мислим дa те убиваме за никое от тези дела, които изброи. Ти си по-винен на смърт за хула срещу Бога, защото си човек, а слагаш себе си редом с Бога!
Но той им рече:
- Не казват ли псалмите, че всички сме синове Божи? В какво е хулата Ми - и в що е кощунството Ми? Аз се гневя, че друг преди Мене - друг между вас не е разбрал, че домът на неговия Баща е дом на молитва, а не - тържище. Гневя се, че никой преди Мене не дръзна да изгони от храмовия дом лихварите и обирниците. В що е Моята вина?
И други от народа, които мразеха коен-хагадола и неговите, казаха с висок глас:
-Не видяхме от другиго делата, що стори този човек - нито чухме от кого да е словата, що ни каза този. Той е Божи помазаник, защото самин от себе си не може никой да стори делата му, нито да каже речите, що ни каза той!
И тогава в народа се яви разделяне зарад него - и мнозина смутени оставиха камъните.
А Иешу бар Иосеф изгледа с жал целия народ - и напусна храма.
И вечерта отиде с дванадесетте в Бетама, дето бе домът на Елиазер бен Шамуела.
II
„Тежки дни на мрак настъпват в душата Ми: дни, в които всички ще Ме напуснат, за да изживея самин най-чемерната мъка, съдена човеку. Тежки дни на мрак!
Към смърт се вие друм: злокобни часове разплитат мрежа, от цял свят плетена, за да стегне Сина Божи в тръпни прегръдки, в прегръдки на смърт. Към смърт се вие друм!
Тъга ридае в Мене, синове човешки: скръб плачеше в Моята първа дума и горест делеше в душата Ми Въздишка от въздишка през всички мигове на Моя живот. Тъга ридае в Мене!
Злокобни върхове на гибел приласкаха самотната душа на сетния пророк, за да я водят от измама към измама и от чемер към чемер: злокобни върхове на гибел!"
- Ужас вее от Моята повест. Мои клети врагове! Защото Моето раждане не бе от плът и похот мъжка, а от небето слязох Аз и благословия към небето бе първата Ми човешка реч. Небето Ме роди. А на земята трябваше да живея!
-Истина, истина ви казвам, Мои клети врагове: от небето слязох при вас и Моят пръв поглед светеше с блясъка на пресен лазур, а Моите мигове бяха светли облаци. В лазур пееше душата Ми. А трябва в земя да Ме заровят!
-Знаете ли това. Мои клети врагове? О, да го и знаехте, не бихте острили меч за мене, не бихте сбирали камъни, не бихте ковали дървен кръст! Син Божи не трябва на дърво, а - на желязо да се прикове! Но вие Ми присъждате човешка смърт, защото сте още човеци.
-Да имаше повече божеско у вас, от пламък щяхте да ми изковете меч и с мълния бихте го изострили! Син Божи не трябва с желязо, а - с пламък да се убие! Но вие Ми присъждате жалка смърт, защото сте още за жалене.
-Да имаше повече гордост в душата ви, звезди щяхте да хвърлите върху Мене и с лунни сърпове бихте Ме убили! Син Божи не трябва с камък, а - със светлина да се смаже! Но вие Ми присъждате позорна смърт, защото сте още синове на позор.
„... Скърбя, че Ме не почетохте, изгубени чеда на Рома! За Мене ли е вашият закон? За Мене ли е вашата правда? Ала не сте виновни вие: вината покрива с тежка сянка душата на Бене Израеля, защото не позна оногова, който е негов цар.
Скърбя, че Ме не съзряхте, изгубени чеда на Пелешет! Когато пръв път пред вас зарида човек, който можеше вечно да се смее, дори простото ридание не разчленихте! Не разбрахте плача и стенанието не разклати душата ви. Ни еднаж. Ни еднаж!