Та знаете ли, изгубени чеда на земята, че всеки вик се кърти с болка - и мъка зачева всяко стенание? - Не, не! - вие не знаете, вие не знаете това!"
„Съзрях горчиво хлипане в душата на дванадесеттех230, когато наближавахме Иерушалаим. Обща скръб без лик потискаше всички, разбити вървяха след Мене те, сякаш Ме водеха на смърт.А мрачно бе небето. Облачно бе небето. И по земята пълзеше тежка скръбна мъгла. Посърнали часове живеехме тогава, сякаш в големия бял град отивахме да видим гроба на най-скъпото за сърцето ни. Горчиво хлипаха душите. Горчиво хлипаше небето с нас!
О, скръб! О, тежка, безприютна скръб!
Светът ли се свършваше, когато вървяхме по сивите безводни пътища към белия град? Нашите одежди шумяха зловещо, сякаш вериги дрънкаха на нас - вериги, в които са оковани тринадесет осъдени на гибел .А тъмна бе земята. Страшна бе земята. И по небето пълзяха кървави раздрани облаци. Замислени усои ни чакаха - долини на плач, дето нещо незнайно се готвеше да налети душите ни и да ги разкъса. Горчиво хлипаха душите. Горчиво хлипаше небето с нас!
0, скръб! О, тъмна, непрогледна скръб!"
„Те Ме поглеждаха страховито с мълчалива горест в очите. А Аз вървях пред тях и не смеех да им кажа най-страшното - онова, що пърхаше злокобно край тях и ги плашеше. Те не смееха дори да Ме запитат. Много пъти съм им говорил за страшното, що Ме чака, но те не разбираха и мислеха, че часът е още далече. А страшният час бе наближил, но те още не смееха да повярват.
Жестока игра раздвижи душите на дванадесеттех, когато им казах, че Син Човешки ще бъде предаден скоро на смърт. И те още не вярваха. Техният скръбен поглед още чакаше от небето огнекрили ангели да слязат и защитят с червени мечове Сина Божи. Те чакаха мълнии да заградят нашия път, та огън да ни отдели от враговете на Мешиах. Техните скръбни вопли разкъсаха тъмното мълчание. И те заплакаха за Мене, както плачат синове за баща.
От тях отлетя завинаги светлият призрак на Царството Божие, защото бедната им мъдрост мечтаеше - заедно с Мене да делят престоли и царства. И в душата на по-слабите кипна разкаяние, че толкова дълго са вървели след Мене, захвърлили дом, щастие и свои. И между нас легна отеднаж горчивата стена, о която се разбиха техните потайни надежди. И когато заплакаха, Аз се усъмних в техния плач: кой можеше да Ми каже, Мене ли оплакват, или - своите изчезнали престоли?
...Когато вървяхме от Бетама за Иерушалаим, от върха на Елеонската планина видях душата на Свещения град. Той се издигаше под кървавите лъчи на зловещо слънце, умит с кръвта на толкова пророци и наставници, облян със сълзите на толкова прогонени предтечи! Вси каменни сгради се бяха притиснали една към друга, сякаш зъзнеха от студ или се плашеха от някаква тъмна злокобна сила; Дълбокият дол на Енома кипеше от кръв, пръскаше червени къдри към Цион и бялата гръд на царските дворци се багреше от топли струи кръв. По мрамора на крепостта стояха кървави знакове на страшна прокоба. Високият мост, що скачва Мория с Цион, приличаше на ранена сгърчена змия, протегната в болки над долината Тиропион. А котловината на Кидрон мъкнеше тъмните си води към града - и черни смолести талази мудно и лениво обли- ваха полите на Елеонската планина - до запустялото село Силоам, което стърчеше като тъмни гробища на вси избити пророци. Мрак се спусна над Иерушалаим - и от мрака се чу пърхане на крила, пърхане на ранена птица, трепет на пречупени крила се разнесе в тъмнината. И видях златен гълъб да прегръща с ранени крила белите сгради на Свещения град и да дига към небето с тежка скръб ослепени очи.
И рекох тогава на дванадесетте, които бяха с Мене: „Чух страшния зов на смъртта, братя Мои! Златният гълъб на всемирна жъртва видях да полита в предсмъртни мъки над Божия град и да го прегръща скръбно с преломени крила. Моята вечеря с вас е свършена. Раздайте на света хляба, който е Моя плът, и виното, което е Моя кръв!"
Но те не разбраха, че им говоря да видят как умирам, та всеки да извърши делата Ми и да понесе на себе си горчивата Ми участ. Не разбраха те, че ги зова към смърт, подобна на Моята!..."
„Пръв път през тази страшна нощ разбрах, че съм човек. Човешкото Ме е оковало с железни бръни и душата Ми е потисната. Скръбна е до смърт Душата ми - и страшният час Ме плаши!
Ужас лети над Мене и Моята боля се колебае. От смърт е no-жестока мъката Ми! Всичко можех да имам, а всичко отхвърлих, за да имам едно. Ала кой ще Ми потвърди, че наистина имам това едно?