Не се ли борих цял живот за суета? Не се ли счупиха костите Ми в катерене по лъжовни канари? Не паднах ли напусто в бездната? Не се ли пролива още Моята кръв - кръвта, що смятах за по-света от кръвта на другите?
Кой знае? И кой ще ми отвърне? Над Мене виси тъмнина, но не - кротката тъмнина, из която говори Бог на своя Син. Зловеща е тази тъмнина и чемер съска из нея. Аз падам, победен от себе си!"
„Близка е до безумие Моята печал, приятели Мои: чуйте скръбните слова на Моето безумие!
Когато Син Божи бъде убит от враговете и някой ви каже: „Той умря за чужда вина: за греховете на другите загина Мешиах!" - недейте му вярва! Не за чужда, а за своя вина умира Син Божи.
Не е Син Божи козел за изкупление и не ще пролее Той кръвта си за безбройните, които Го хулят, които Го дори не познават, които не са Го още видели!
Не ще умре Той за алчните търговци на храма, за сластните садукей, за надутите фарисеи, що се мерят с Бога по благочестие! Не ще умре за мъртъвци Синът на Бога!
Запитат ли ви за смъртта на Мешиах, кажете: „За своя вина умря Той!" И после кажете: „Ето вината Му: Той мислеше, че светът заслужава да умре за него избраник - и затова се роди. Ала дни минаха - и разбра Той, че за сарафи и страхливци не ще Му подобава да стане жъртвена овца... И умря - защото не рачеше да води стада след себе си, нито искаше да Му се кланят беззъби старци и застарели блудници, които дирят Бога, защото не могат вече да дирят греха!" Така речете на Моите обвинители, приятели Мои, които Ме обичате!"
„Като след скъпа пъстропера птица летяха досега хората подир щастието - и ни един го не стигна: скъдни пера останаха да лъщят в ръцете им, а те разказваха отпосле на своите деца приказка за намереното щастие... Но лъжа бе тази приказка, защото щастието отлетя, без да го плени късорък птицеловец. Не узнаха хората що е щастие.
И Аз дойдох тогава на земята - да им покажа щастието. „Ето името на щастието - рекох им, - ето де живее скъпата златопера птица: не знаеха до днес вашите мъдреци това! Няма друго щастие освен радостта, що блика в душата ви, кога побеждавате людските сърца, кога моретата се разцепват пред вашия жезъл, кога небето се раздира и ви целува с мълнийни бърни, кога преградите падат пред погледа ви, кога усещате в себе си да расте вашата воля - и вашата мощ да покорява хора и земя!" Това им казах за щастието.
И рекох им после: „Видите ли нискочел глупец да хвърля своя меч и да казва „Стига!" - нека след мене други продължат! - и зърнете ли го да зида дом, да пастри имот и да къта покъщнина - знайте, че друг ще живее в дома му, защото не е достоен доволник да живее в дом -и не е дадено на себелюбец да види щастие!" Това им казах за щастието и за измамата на щастието.
И рекох им после: „Мъртвец е всеки, който казва „Стига!" на своя меч - и „Доста" на своята харфа. В топли кътища седят само хилави бездарници и нефели умници: нима се е родило нещо велико без слънце, без поляна, без вихър и без дълъг друм? Не е щастие това, що е било смятано досега за щастие. Защото щастието расте!" Това им казах за умрялото щастие.
И рекох им после: „Някои мълвяха с половина език: „Всички хилавци и несретници са лишни хора: земята може и без тях!" А мнозина наричаха тези проповедници жестокосърдечни: толкова малко любов към човека живееше в човешкото сърце, че човеколюбците се зовяха човекомразци ! Ала плаха бе речта на тези проповедници и нямаше смелост в тези половина езици. Те казваха: „Земята може и без тях!" А Син Божи казва: „Земята не може с тях!" Затова, видите ли едноок да гледа слънцето, внижете копие в окото му, защото ще говори, че светът е полусвят, а животът - полуживот! И видите ли хромец да пристъпва с куци нозе в ристалището, внижете меч в сърцето му, защото ще разказва, че пътищата са неравни, а небето ще се сгръмоли върху него! Вси грехове биха се простили на човека - да можеше грях да се прощава; само един смъртен грях не ще се никому прости: състрадание се нарича този грях!"
„Това мълвях преди време на своите, а време дойде - самин на себе си да го промълвя!... Що ме спря - тъкмо накрая? По-грозна ли ми се видя бездната на смъртта, отколкото я мислех? Защо се спънах и полетях надолу? Къде остана огнената следа на пъстроперата птица? Нима я някой друг улови? Къде отлетя моята желязна увереност, че ще издържа докрай тежкия изкус, наречен живот?
Наскоро ме запита един мъдър грешник по име Иехуда от Кериот: „Раби! Слушал съм, че човек е венец и златен край на създаденото. Вярно ли е това?" И неговото лице изразяваше насмешка, защото знаеше що е човек, а устните му се сливаха в студена небрежна чърта.