Аз изгледах него и другите, а после рекох: „Венец ли каза ти? Та що е венец? Не стои ли често венец на плешив череп и не краси ли понякога увехнал венец глава на исполин? Не за венеца бе реч - и не за края на създаденото. Да имаше създаването край, по-добре бе Адонаи да не създава нищо! Създанието се вечно развива и няма край. А златен край би бил позор на всяко творчество. Та кой може да отрече, че от човека начева върховното създаване? - Не ми трябва човек да е край на досегашното създание, а - да стане наченка на ново създаване. И затова ви питам: „Кой човек би бил това начало - и какъв трябва да е той, за да сложи начатък на ново създаване?" Това ги запитах.
Но те не отговориха. И запитах ги още: „Какъв образ трябва да има човекът, що би смогнал да влезе като краеъгълен камък в сградата на ново творение? Това ви питам!" И като видях, че те мълчат, аз тихо промълвих - повече на себе си, отколкото на тях: „Не край - начало трябва! Що има скъпо в живота, ако не - жаждата за ръст, устремът към закрепване, вечното трупане сили, растежът на мощ и мечта за себевластие? Няма ли воля към по-горно, воля към вис и гибел - няма растеж, а креене, бавна смърт и тъмна пагуба. И под всичко, що е скъпял светът до днес, дреме зародиш на подобна гибел." Това бе Моето слово за силата и за създаването чрез сила.
И време настъпи - самин на себе си да изговоря това слово!... Що ме спъна - тъкмо на последния завой? По-тръпни ли Ми се сториха мъките на раздялата, отколкото си ги мислех? Защо се плъзнах и полетях надолу? Къде замря огненото слово за силата - пламенната реч за най-силния, що става начатък на ново създаване? Нима друг някой разкри новите двери – и влезе през тях? Къде потъна Моята горда увереност, че ще надмогна света и ще победя живота с нова мъдрост и нова воля?"
„Някога слънцето грееше и нивите се жълтееха -златно море, непобедено още от жаждата на ничий сърп. И в Моята душа пръхна неясна мисъл - полуобраз на потайна истина. Тогава се замислих, откъснах едър пшеничен клас и като го стрих в шъпа, рекох на Иехуда от Кериот: „Мислиш ли, брате Мой, че този клас - да знаеше, че ще го яде беззъба уста - би се родил и налял дотолкова? Та и самото слънце - да знаеше това - не би му дало лъч светлик!" Аз видях тогава в пшеничния клас притча за силния човек.
И казах на дванадесетте: „Не ви уча на състрадание, приятели Мои, защото състраданието отнема сила и гнети душата. А бодър трябва да бъде творецът, защото му трябва сила: само с мощ би смогнал да прелее своята замисъл в образите на нов живот. Гледаш ли хорското страдание със свои очи, разтапя се сърцето ти и самин почваш да страдаш; ала то е чуждо страдание, не е твое; и с това страдание ти унижаваш оногова, когото жалиш. Има ли по-голяма мъка за истински страдалец от тази - да види, че го жалят? Не уча ви на състрадание, защото е мъка по чуждо страдание! Не уча ви на Мое страдание, а на ваше страдание ви уча, приятели Мои! И ако видя, че разберете мъката Ми кога да е - и наченете да Ме жалите, от свян и мъка ще ви напусна! Цялата земя иска да се подбира силен и силна между силните, та по-силен да се роди: смея ли да осъдя земята? А людското състрадание подава ръка на оногова, чиято участ е гибелта - и кара увехналата вейка да отнеме слънцето на сочната, що би родила алмазни плодове." Така им казах.
А после ги запитах изново: „Знаете ли, приятели Мои, до де води състраданието? - Тъмен става всеки блян, посърва всяка смела мечта, скапва всеки сочен порив и самият живот става намръщен. В него се раздават воплите на вси хилавци и плачовете на вси недъгавци. Защото онзи, който види, че го съжаляват, и се не оскърби от това, начева да се преструва, че от ден на ден страда повече - за да буди по-силно съжаление. На милостиня е подобно състраданието - и всеки просяк хленчи и вие, защото най-едро състрадание ще получи онзи, който стене най-изкусно. Истина, истина ви казвам - на обич към човека ви уча, а не - на жал към човека!" Тъй им казах своето слово за състраданието, което носи гибел.
А няма ли сега кой да повтори на самия Мене това слово? Къде изчезна Моята корава жилеста воля, която претопяваше в злато дори земята? Къде потъна звънливата реч на душата Ми, що обръщаше сърца, ковеше воли и напътваше политнали криле?
Мрак тежи над Мене. Тишината на мъка Ме потиска - и Аз се боя, че съм се променил. Страх Ме е, че много човешко е залепнало по сандалите Ми, та Ме смъква надолу - към човека, към задухата, към гибелта! Отче Мой! Отче Мой!
Дай ми сила да изпия чашата, която самин съм си присъдил!"
III
Вечерта на тринадесетия ден от хебрейския месец нисан, към първия час на втората стража, Иешу бар Иосеф излезе от дома на Елиазера бен Шамуел заедно с учениците си. Те се напътиха към градината Гатамена231, дето учителят обичаше да отива вечер и да говори тихо с учениците си, да се моли насаме и да съзерцава.