Мунациус Планкус. Максентиуса ли?
Антониус Муза. Не, Максентиуса не познавам - приветствай Емилиус Папуса, трибун на морските войски! Той живее отвъд река Оронтус, на императорския остров, близо до двореца. Помня, преди години ходехме с него в горите на Елам да ловим сърни с питомни рисове и соколи. Ти му кажи това, Мунациусе! „Антониус Муза - речи, - твой другар по лов, те приветства и кани да го посетиш в Цезарея Филипика!" Кажи му, че съм деловодител на тетрарха! Дълго не съм получавал от него известие. Помня, дължеше ми някога два таланта... Ти го приветствай от мене, но за талантите му не казвай нищо: той може да се докачи! „Антониус Муза - речи - те приветства." А хубава е Антиохия, Мунациусе! По-сластен град не съм виждал... Злато и сласт: това остана от моите някогашни кроежи. А в Антиохия има и сласт, и блясък.
Глория-Сузана влиза с мъжа си. Силвиус Енеус Хуза е навъсен. Той й говори нещо тихо.
Антониус Муза (на Глория-Сузана). Видяхте ли престъпника? Нищо необикновено!... С червени коси... Не знам що бе намерила в него Мириам!... Аз, да бях жена, не бих го дори погледнал... Такива съм виждал много. Утре ще увисне на кръста. Други ден ще го забравят. През тези врата са влизали мнозина с вързани ръце, а са излизали натоварени с кръст. Нищо необикновено...
Глория-Сузана. Аз се измамих в своя блян. Той
е толкова жалък!... Та поет ли е той?
Антониус Муза. А какъв го смяташе ти? С маслинен венец ли? В пурпурна тога ли? Та той е столарски син! Селянин от Галилеа... Ражда ли се в тези диви места поет! Тука живеят рибари и сарафи. А жените им са блудници...
Глория-Сузана. О, аз си мечтаех прочутия галилеец по спомени и приказки - мечтаех си небиден човек!... Едър, снажен, мурголик, с тежки черни коси, стегнати на челото с лавър и златна жица, в тежка дреха от сърма и коприна, с пламъци в очите, с гордо изящество на движенията, с глас като звън на сребърна чаша!... Неговата властна стъпка ми се е присънвала винаги, когато съм слушала за него!... А - после - Не! Сега го видях съвсем друг. Той е сух, уморен и свит, зъзне от студ в своята разкъсана дреха, по лицето му има кръв: те са го били... Дрехата му е разкъсана от удари на бич и желязна тояга... От него висят кървави парцали месо... О!...
Силвиус Енеус Хуза. Аз ти казах да се върнем още като го введоха!... Ти не трябваше да го гледаш... Но - ти не послуша. Пий малко вино: ще ти премине...
Глория-Сузана. Не, не!... Не мога да го забравя!... Неговият жалък образ ще смущава дълго моя сън... На челото му стоеше бодлив венец от жилави трънливи клони... Бодлите се бяха впили в кожата му... По челото му течеше кръв, косите му бяха станали още почервени от кръвта... Въжето се бе врязало в ръцете му като остра гривня... О!...
Мунациус Планкус. Не трябваше да я водиш там, Хуза! Знаеш, че не може да издържи!
Антониус Муза. Да бяхте останали! Ние говорихме за Антиохия... Прелестен град!... Злато и сласт!... Трябваше да останете!
Зад завесата се чуват гласове. После - шум на излизащи хора и звън на оръжия. Завесата се дига. Влизат Понтиус Пилатус и центурионът.
Понтиус Пилатус (на центуриона). Ще изведете от тъмницата на кулата Антония двамата осъдени и ще ги предадете на Аниуса Цимбер! Ще натоварите двамата разбойници и метежника с кръстовете и ще ги водите към Голгота! Още сега, преди да съмне! Съзаклятниците ще изведете под стража, за да гледат разпъването!Да влезе Аниус Цимбер! (Към гостите.) Свърших. Ще кажа нещо на охраната и после съм ваш! (Влиза Аниус Цимбер.) Цимбер! Що правят тълпите?
Аниус Цимбер. Разгонени са. Консулът може да бъде спокоен.
Понтиус Пилатус. Опряха ли се мнозина?
Аниус Цимбер. Отначало се противяха. Нахълтването на храмовите хора ги разгневи. Те наченаха да се бият. Всички се тикаха напред, но като виждаха стена от копия и мечове, отстъпваха. Робите и слугите биеха с железни тояги наляво и надясно. Мнозина метежници налитаха с ножове и тояги. Верен на твоята поръка, аз не пуснах веднага легионерите. Оставих хебреите да се бият. Мнозина паднаха - и от двете страни. Хората на Ханана бяха повече, та надделяха. Много храмови слуги и роби на първожреца са избити, а останалите са ранени и видях, че едва се движат. Те викаха за помощ и кълняха Каифаса. Подкупените тълпи, които трябваше да им помагат, се разпръснаха, а Ханановите мъже останаха да се разправят с останалите.