Понтиус Пилатус. Добре. Нека знае Иосеф, син Каифасов, що струва една смъртна присъда. Вярвам, че друг път ще се отнася до властта по-рядко. Па и хората на Ханана ще бъдат сега доволни от мене: те ще се нахвърлят върху първожреца. Цимбер, после?
Аниус Цимбер. Пуснах легионерите. Те настъпиха тежко и пометоха пред себе си всички, без да гледат кои са Хананови или - Каифасови: както ми бе заповядано. Онези от тълпата, които бяха близо до вратата напънаха да избягат, но тези, които навлизаха навътре, ги изтласкваха пак напред. Стените ги стягаха и те можеха да бягат само през двете врати. Войниците настъпиха с копия и мечове. Първите редици се разгънаха край стените. Тълпата изпадна в пръстен от желязо: изход бяха вратите – и те се пуснаха един през друг натам. Труповете на избитите се изнасят към подземните ровове край Цедрон. Дворът на преториума е безлюден. Тълпите са вън от портите на града. Метеж не може да се очаква вече. Нашите стражи сноват вредом.
Понтиус Пилатус. Добре. Ще придружиш осъдените, за да бъдеш там и да следиш разпъването. Ако стане нещо, ще се отнесеш до Децимуса Брутус. Може би аз ще замина на разсъмване. Върви! (Аниус Цимбер излиза.)
Мунациус Планкус. Призна ли метежникът, че е водил бунт?
Понтиус Пилатус. Това е излишно. Не го питах дори. За случките, в които го намират виновен, отговаря съдът на Каифаса, който го е разпитвал. Аз го запитах само наистина ли е цар Иудейски. Той потвърди. После добави с угаснал глас, че царството му не е от този свят. Той е слаб, хората на Каифаса са го изтезавали и сега се не помни. Стори ми се, че бълнува или говори в просъница.
Силвиус Енеус Хуза. Друго нещо каза ли? Призна ли, че е пророк?
Понтиус Пилатус. Не го питах. Тяхната вяра ми не трябва. Той каза, че можел да го разбере само онзи, който служел на истината. Това ме обиди. Аз го запитах що е истина.
Глория-Сузана. Той що каза?
Понтиус Пилатус. Нищо. Замълча. Но аз усетих гордост в това мълчание. Той презира всяка власт. Имаше мигове, когато чувствах, че той се смята повисок от мене. Нищо: след малко ще гледа цялата земя от височината на своя кръст.
Глория-Сузана. А кой му беше сложил този бодлив венец? Не е ли жестоко това? Ако е осъден на смърт, защо го поне мъчите?
Понтиус Пилатус. Нашите стражи не измъчват без заповед. Но - на такъв иудейски цар друг венец не би и приличал... Венецът е оплетен от бодлив храст, наричан от хебреите зизиф. Той разтваря в черепа страшни рани. Сложили са му го слугите по заповед на Каифаса. Аз казах да го махнат и да му завият главата с гъжва.
Антониус Муза. Хебреите доволни ли са?
Понтиус Пилатус. Може би, не твърде... Особено - като узнаят, че повечето Каифасови хора лежат мъртви... Заповядах да сложат над главата на Иезуса дъска с надпис „Иудейски цар" на три езика, а на другите да пишат защо са осъдени. Нека чете народът, та да знае къде коронясва Рома царете им!... На Голгота ги коронясва... Но понеже надписът е надсмешка над целия народ, един от Каифасовите мъже настоя да се промени надписът. Трябвало да се каже, че Назарянинът нарича себе си цар иудейски, а не - че е цар иудейски.
Антониус Муза. То е все едно. Промени ли надписа?
Понтиус Пилатус. Не е все едно. Оставих надписа, както е. Казах им: „Каквото писах - писах!"
Той ще бъде разпънат пред изгрев, додето народът не се е разтревожил. Сега вече целият град е буден. А в града има близо три милиона души заедно с тези по околните села... Не е добре пред тях да става това. Слънцето ще го огрее на кръста.
Мунациус Планкус. Трима души ли ще разпъват?
Понтиус Пилатус. Трима. -Три кръста над града. Три кръста - пред изгрев, тъкмо срещу тяхната Пасха. Ще помни Иерузалем - за дълго ще помни този ден!
VI
В четиринадесетия ден от хебрейския месец нисан, в първия час на утренната стража, ромяните поведоха осъдените към могилата, наречена по сирски Голгота, а по хебрейски Галгалет, което значи Череп или Лобно място. Тази могила се намираше между вътрешната и външната стена в предградието на хлебарите и бе заградена от долината на Кидрон и устието на Енома.
Според ромския закон всеки осъден на робска смърт трябваше да носи самин кръста си. Двамата разбойници понесоха кръстове, защото бяха снажни и тъмницата не бе изсмукала още силите им. Но Иешу бар Иосеф бе слаб, а кръстът бе сглобен от теребинтови греди, та тежеше. Когато изминаха големия мост над Кидрон, галилеецът падна под тежината на кръста. Другите двама осъдени го изгледаха с презрителен подсмив.