Единият от тях сигурно бе чул преди време някоя проповед на галилееца, та му каза на подбив:
- Някога ти съветваше, приятелю, де кого срещнеше - да вземе кръста си и да тръгне след тебе... А ето, сега самин не можеш да носиш своя кръст!... Такива сте вие, пророците! Не ви върви твърде!...
А вождът на отреда, Аниус Цимбер, забележи немощта на осъдения, та повика един роб от хората, що вървяха пред войниците с факли в ръце, и му заповяда да носи кръста на пророка. Робът го разглоби на две, върза го на плещи с въжета и го понесе.
Нощ проваляше. Луната бе залязла. Прозорците на къщите светеха. Тук-таме любопитни показваха глави низ вратните, за да видят кой минава. По каменните плочи под стрехите спяха бездомни поклонници, дошли за Пасхата. Тежките стъпки на войниците и звънът на оръжията ги разбуждаха. Мнозина от тях ставаха и тръгваха след шествието на осъдените, но стражите ги прогонваха с копия.
След галилееца не вървеше никой от учениците му. Четирмата апостоли, заловени с него и заключени в тъмницата, не бяха още доведени.
Градът се бе събудил отдавна - още при глъчката на кървавото сбиване в двора на преториума, но стражите, пръснати по улици, стъгди и кръстопътища, не даваха никому да излезе от къщи.
Когато шествието стигна вътрешната врата на крепостта, ромските войници спряха.
Един от кохортата доведе бял кон.
Осъдените - боси, с разкъсани дрехи - застанаха и свалиха своите кръстове. Войниците им позволиха да си починат на студените камъни.
След като почакаха, легионерите видяха, че към вратите приближават отделения от кохортата и войници от градската стража: те трябваше да образуват предписаното от ромските закони шествие към мястото на смъртта.
След тях дойдоха още, а подир тях - други, додето цялата площад край стените се изпълни с войници. Улицата, додето можеше да се види, бе пълна с легионери. Клатеха се факли; техните пламъци лъскаха и чезнеха в мрака на ледната нощ; най-последните се губеха - дребни като светулки - в завоя на заспалата улица.
Свирна тръба зад осъдените. Звукът се повтори тpи пъти и се разнесе заглъхнал по препълнената улица. Задрънкаха оръжия, разклати се въоръжената тълпа, шествието почна да се реди.
Най-напред потеглиха осемдесет стрелци, въоръжени с щитове и пращви - на отдалечени редове. След тях тръгнаха шестдесет пехотинци, тежко въоръжени с широки щитове и дълги медни копия. Подире им се редяха дванадесет музиканти с барабани, медни рогове и сребърни цимбали. Зад музикантите мина на кон вождът на отреда, Аниус Цимбер, във военни одежди, с къс меч на лявото бедро и свитък в дясната ръка. Той бе гологлав: шлемът му висеше на седлото; на главата му имаше лавров венец, понеже заместваше прокуратора, за да изпълни смъртното наказание, а ромските пълководци бяха задължени да се явяват пред народа с лавров венец. Върху седлото бе постлано меко пурпурно сукно, а той седеше на него.
Край Аниуса Цимбер яздеха дванадесет телопазители с факли и голи мечове.
А след тях начеваше смесена пехота, въоръжена с копия, мечове, щитове и пращви. Факлите озариха медните шлемове с високи пера, развеяните знамена по копията, позлатените орли с разперени крила, железните ризници, лъскавите подбрадници и белите върхове на копията.
Отредът бавно се раздвижи и тръгна напред. Войниците вървяха мудно, размерено и твърдо, сякаш ги чакаше далечен поход.
А пред тях, окръжени от стражи с голи мечове, стъпваха уморено осъдените на разпятие.
Когато последните войници от кохортата напуснаха града, вратите на крепостта останаха отворени. По улиците се не мяркаха вече стражи. Гражданите и поклонниците излязоха. Вестта за разпятието дигна целия град. Блеснаха факли и светилници. Мъже и жени тръгнаха към Лобното място.
Щом стигнаха до Голгота, войниците образуваха край върха на могилата четворен пръстен, за да не допускат никого до мястото на мъките. После поднесоха на всеки осъден по чаша вино, подправено с кимионово масло, мед, стакти и бяла смола, за да ги опие, та да смогнат понесе мъките. Това бе ромски обичай; виното се даваше от жал към осъдения. Но Иешу бар Иосеф отказа да пие.
След това ги съблякоха. Ромските стражи, които ги пазеха, си разделиха дрехите на разбойниците. Назарянинът носеше хитон, цял изтъкан от горе дo долу, както носи коен-хагадолът и знатните рабини. Войниците хвърлиха за него зарове, защото не рачеха да го късат.