Това ме порази. Аз видях, че кръвясалите очи на Иезуса се изпълниха със сълзи. Горест разкъса душата му и погледът му оживя. Аз видях пръв път тази жена. Може би тя е вървяла с него винаги и го е следвала в дългите му пътувания по цяла Палестина, без да знаят хората коя е. Тя го е следвала дори до кръста. И отдалек е гледала мъките му с раздрано от непосилна горест сърце. А в мига, когато се разнесе страшният стон на забравения от Бога човек, тя не е могла вече да издържа - и се е затекла към своя изоставен син.
Не знам що е станало в душата му. Но аз видях едри сълзи да се сливат с кръвта от раните. Мъката му имаше нещо зловещо. В душата на разбития човек, забравен дори от оногова, комуто е служил цял живот, е дошло сетното крушение. В тази смазана, пречупена душа, измъчвана и терзана цял живот от гордост, че стои над другите, сега се е впил позорът, че трябва да умре в най-голямо унижение, както не мрат дори роби. И когато е видял майка си, към която, казват, той не бил никога благосклонен, че плаче под кръста му и със сълзи мие раните му, той трябва да е разбрал, че има по-голяма обич от тази, що е вещала неговата проповед.
Може би в душата му е блеснало светлото видение на детинството: тихата кротост на родна хижа, чистата обич на майката, прясната светлина на планински върхове, дълбоката синевина на пролетно небе, росната трева, по която е ходил бос. И това скъпо, забравено видение може да е изпълнило с горчива изповед сърцето му: „Аз трябваше да остана само човек. Ала - поревна ми се бог да стана - и ето че разбих -парче по парче - и сетньото човешко, що ми бе останало от майка и баща!"
И тогава измъченият пророк, току-що извикал към небето: „Боже, защо ме остави?" - е обърнал безутешен поглед към земята на своите мъки - и там е съзрял скръбния, раздран от плач образ на забравената майка, която никога не го е оставяла... И може би, Мурена, горчиво е било разкаянието на тази разбита душа, разклатена от непосилна горест.
След това мъките на Иезуса се уголемиха. Както ми каза Салвидиениус Руфус, мъчителното е в това, че главата и трупът се смъкват и увисват надолу, Ръцете стоят забити над главата и мишците са не подвижни. Сърцето се изтощава от непосилна работа и не може вече да пои с кръв скованите ръце с изпънати кръвни жили. Сърцето бие силно и бързо. Това задушава човека в страшна мъка: той не може да си намери място. От тази мъка няма по-страшна.
Две широки ленти кръв се извиваха от ръцете на разпънатия надолу и се стичаха по ръба на водоравната греда към тялото му. Кръвта от нозете течеше по-бавно и капеше от дъсчицата, на която бяха заковани стъпалата. Камъните под кръста и сухата земя бяха покрити със засъхнала почерняла кръв.
Мишците на мъченика почнаха да се вцепеняват: той ги много рядко движеше - и то едвам-едвам. Сигурно кръвта се движи бавно, застоява в жилите и ги отравя, понеже не може да стигне до сърцето и да се пречисти. Разпънатият диша мудно и плитко, тъй като няма сила да напрегне гърди, а устата и носът му са залепнали. Той отваря понякога уста, за да поеме въздух, но мухите изпълват устата му и се полепват по гърлото, извътре, за да смучат засъхналата влага.
Мнозина мислеха, че Иезус е умрял. Но изведнъж от устата му се откърти неразбран вик: казаха, че искал вода. Един войник му поднесе на хисопов клон гъба, натопена в поска. Той слабо близна от киселото питие, без дa може ga изсмуче гъбата. След това видяхме, че цялата му снага се разтърси, мишците му се изпънаха и не можаха да се отпуснат, защото бяха наполовина вкочанели. Болките трябва да са били ужасни. Той почна да се задушава. Не достигаше му въздух.
Лекарят на четиривластника, който е гледал много разпятия и след смъртта на осъдените е изучавал телата им, каза, че в главата на мъченика прилива на силни струи нечиста кръв, та покрива мозъка отвън и изпълва жилките отвътре. Иезус не говореше вече. Сигурно в този миг човек не може вече да мисли или мисли с непосилни усилия. Мислите му трябва да са несвързани, неясни и безпаметни - като откъслеци от зловещ полусън, забравен при събуждането и оставил тъмни, жестоки образи. Пророкът дишаше много бавно. Киселото питие и последното усилие да проговори му пресякоха мишците. Той се вкочани. Ръцете и нозете му замръзнаха - сгърчени и силно изпънати. От гърлото му се откъсна глух, неразбран, зловещ вик. Той умря. На кръста живя само три часа. Двамата разбойници край него се още гърчеха и стенеха от болки. Те се извиваха и разкъсваха потъмнялото небе с викове. И двамата бяха силни, затова мъките им продължиха още цял час. Ако ги не бяха пребили войниците, те щяха да се мъчат до вечерта, а - може би - и през цялата нощ. „Понякога - каза ми Салвидиениус Руфус - разпънатите понасят своите мъки четири-пет деня." Тези мъки са жестоки, благороден Мурена. Аз не знам нищо по-ужасно от мъката на един разпънат.