И той се покатери по безводния песъчлив връх. Пред очите му се синееха далечните планини от Сафедската верига, впиваше се в небето като клин върхът на Хермон, окръжен от разсипани зелени бърда и насечени сиви хълмове. А там, отдето бе изгряло слънцето, в широка модра сянка се чупеха Сихемските планини, гънеше се плоският червен гребен Гелбое и се белееше облият Табор, приличен на кръгла моминска гръд.
Една дълга преломена ивица очъртаваше в пресни шарки ниската котловина на река Иарден, а зад нея - високите пясъчни равнини на Гилеад, изпъстрени с нарове и прошарени със загорели лозя. И там, дето слънцето стоеше високо, неподвижно, натегнало над земята, криволичеха назъбените върхове на Себаста, а до тях се преплитаха в две стръмни острия върховете на Мегидо, прилични на два меча, вцепени един в друг.
И вдън кръгозора, дето сивите сипеи на лявата верига влизаха в небето, отеднаж се спускаше остро в светлата прозрачност на морето синята ивица на Кармел.
„...Табор и Хермон се възрадваха45, дочули Твоето име, а студените вълни на Иарден плискаха далече хвалбата за Твоите деяния!“
Това бе писано за Обещания - за Оногова, Който ще дойде - и не ще Го познаят...
А къде ли можеше да се роди Той?
...Високият мъж бе казал, че Мешиах може да е роден вече. Той дори може да е тука, между хората, ала те Го не познават...
Не, не! - В този далечен градец, изгубен сред планините, отчужден от пътища и близки градове, не би се Той родил!...
В Назарет се царе не раждат: тук живеят зли хора, чийто живот са само виното, шехарът, гневът и сластта: не ще се роди в Назарет Мешиах!
Та и сред самите назаретци се носи притча, мълвена по цял Гелил ха Гойим: „Може ли от Назарет нещо добро да излезе?“
Но - не беше това!...
...В душата на юношата се свиваше нещо друго - нещо тъмно и зло: ядно презрение към всички пълзеше там.
И Иешу виждаше своята майка и високия мъж - един до друг, а отвъд тях стояха останалите хора: там бе Иосеф дърводелецът, сестрите на Иешу и братята му, старата Елишеба, сродниците му и вси хора от Назарет.
А той стоеше сам - отделен от другите, чужд, изоставен - едно чуждо дете, за което не мисли никой и което никой не милва...
И в гърдите на юношата се подигна нещо тежко, стисна гърлото му - и от очите му закапаха едри сълзи.
...Там, на високия каменлив връх отвъд Назарет, в сърцето на Иешу цъфна зло цвете: той видя, че между него и майчиния му дом земята се разцепва - и той не може да мине на другия бряг.
Който иде от горе, от вси е най-горен,
А който иде от земята, земен бива –
и като земен говори.
Който иде от Небето, от вси е най-горен.
Благовестие според Иоканаана,
III:31
В края на изкуса Бог ще възкреси душата ти.
Най-напред ще усетиш Ръката Му,
после ще зърнеш Окото Му,
най-сетне ще чуеш Гласа Му.
Тогава Той е в тебе.
Хенрикец Арпио:
„Вътрешна Голгота“,
V:7-9
I
Водено от Духа, детето, което не бе рожба на брак, а чедо на Любов, растеше. А край него се чистеше пустиня, защото никой го не обичаше.
И то живееше, отцепено от цял свят - и с никого се не сбираше, защото не виждаше душата си отразена в ничии очи - и словата на никой човек не можеха да запълнят въпросите на сърцето му.
И детето възрасна, та стана младеж - и закрепна телом и духом. И беседваше само със себе си.
В свещените свитъци, които бе чел през дни на крехко детинство, сега Иешу долавяше само лъжа – и гиздавите речи на Закон и Пророци му се виждаха багра пъстрилка по дрехи на слепец.
А сега той възрасна духом - и много разбра – и много научи - и много видя в душата си.
...И в самотните часове на студени нощи, кога всички заспиваха под вкочанялото виене на ледна буря, Иешу разтваряше вратата на майчиния си дом, излизаше и я хлопваше зад себе си, сякаш се боеше да го не сподири някой.
А мълчалива бе нощта в тези часове - мълчалива и тиха като жена, която е дълго плакала. И младежът сеизгубваше в мрака, като че ли не мислеше да се връща.
Той отиваше на високия хълм край Назарет, дето вихърът шибаше лицето му с ледни камшици.
И там, в безмълвието на среднощна тъма - Човекът говореше със Себе Си.
- Черна и дълбока скръб Те чака! Твоята скръб ще бъде по-дълбока от вълните на Мъртвото море. По-черна от вража мъст ще бъде Твоята тъга, Сине Божи!
- Нека бъде!
- Ти разцепи живота на две - както преди векове друг бе разцепил Червеното море – да мине по сухо народът му. Ще те възненавидят хората, защото се никому не нрави, че желаеш да внесеш на земята небе. Те ще те убият, Сине Божи!