И - ето пред нас Иерушалаим - ето града с неговите общители!
Че там възлязоха колената, колената на Бене Израел възлязоха там, колената Господни - да разкрием душата си в Божие име!
Че там седнаха на съдни престоли избраните - на престоли в Давидовия дом.“
„Нека прати Вечния мир чрез твоята сила, Ционски алмазе, и плодородие - чрез стълбовете на стените ти!“
Те пееха и песента им се губеше в прашното небе, връщаше се назад, отекната от канарите - и те я чуваха разбита и безсмислена, сякаш Бог се отвръщаше от псалома на лицемерните устни...
Те вървяха цял ден по долината на река Иарден, край зелени поляни, по които пасат стада.
А долината се оросяваше от певливи поточета, едри цветя пъстреха зелените морави, слънцето висеше спокойно над широкото зелено море.
...Скръбно и тежко се носеха звуците на псалмите в задухата на прашния въздух, сякаш падаха по камъните и оставаха там, без да стигнат до Бога....
Поклонниците дигаха облаци прах със своите боси нозе, тропотът на товарните животни звучеше в тъпи звукове на тежко стадо, а гласовете замлъкваха един по един, защото гърлото се пълнеше с прах - и думите губеха място.
Чуваше се чаткане на тояги, които чукат по всеки срещнат камък. Изпотените лица се лепяха с прах и ставаха червени като керемиди. По челото и шията се стичаха ивици кална вода.
Умората от тридневен път бе накарала жени и деца да капнат. Керванът спираше, покачваха децата и жените на мулета, отново потегляха. И пак се понасяше напред тежкото шествие на морните - и в душата на всички кряскаше нещо, та горчиво недоволство кривеше мълчаливите устни.
И те вървяха, както върви безредо стадо - вървяха към града на своя Бог.
Край тях се редяха чужди градове, притиснати от зноя на пясъчни дни, смазани от умората на мътни безлунни нощи.
Извиваше се като пречупен плосък гръб Сукхот със своите глинени къщи, Архелаис протягаше червеникавите камъни на своите стени - като смазана ръка на сакат човек, Фазаелис надигаше разрушени кули - блед спомен за Херодеса Велики55, който бе основал града в чест на своя брат.
И след тежък тридневен път поклонниците стигнаха до Иерихо, големия Град на палмите.
Той се издигаше над задушната долина като росна зелена китка, подарена от Бога на морния пътник. Голямото предградие, окръжено с високи финикови гори, пръскаше надалек прясна миризма на плодни градини и мокър блясък на разорани полета.
Но в града живееха езичници, та назаретците спряха да нощуват в безлюдното предградие.
Нощ настъпи.
Край високите огньове, чиито пламъци се издигаха право нагоре като тънка червена чърта, се залутаха сенки. Зад сините палмови корони трепнаха едри бели звезди. Низ пътя се приближаваха тъмните образи на последните от кервана.
И в тъмнината се понесе над заспалия град техният късен псалом - псаломът на поклонниците:
- На що да уподоби песента ми надяващият се на Господа - и на що да оприличи кинора ми благочестивецът?
- На Ционския хълм прилича надяващият се на Господа - и на Иерушалаим е подобен благочестивецът. Защото не ще бъде разклатен от буря онзи, чиято душа търси Свещения град!
И не ще срути погибел сърцето на оногова, пред чийто път свети зорницата на Цион!
Стръмни планини са крепост край него - и твърдиня е Вечният около своя народ - отсега и довека!
Че не ще даде Господ жезъл на грешници да разсипе достояние на праведници, та да не прострат праведниците в беззаконие ръце.
— Дай блаженство, Господи - дай блаженство на кротките и праведните по сърце!
— А отбиващите се в разблудни пътеки Бог ще отбие с беззаконниците - мир на Бене Израел!
Мир на Бене Израел!“
И тяхната песен се носеше над заспалите росни градини, разбиваше се о стените на нечестивия град - и глъхнеше далеко по зелената равнина.
Но морни бяха назаретците, отпаднало пееха гласовете - и звуците им полека-лека замираха.
VI
Най-после, съсипани от път, поклонниците заспаха. Само един между тях бдеше още - синът на Мириам. Тежки мисли го жилеха.
И когато сън склопи очите на целия стан, Иешу бар Иосеф излезе от шатъра на дърводелеца и тръгна натам, дето по светлия кръгозор се чернееха като големи сгушени птици финиковите палми.
А светла нощ се гънеше над пресните цъфнали полета като милувка на майка и спомен на мома, обикнала далечен тугин.
„Всеки мой ден е пълен с чудеса, които сепват душата.
В Мене се много вселени сринаха, много истини показаха своя зъб, много надежди обърнаха своето празно дъно!...