Край Мене бродят призраци. А чия ръка ще Ми посочи кой е жив и кой - мъртвец?
И кой ще разлъчи пред очите Ми образите на правда от образите на лъжа?
И кой ще Ми каже още, не живее ли сред измами душата Ми?
Та чий глас, кога вникне дълбоко в себе си, не звучи като глас Божи? И чие лице, когато се огледа вдън душата си - дълбоко в душата си, не добива божествена хубост?
О, кой ще ми даде синор между лъжа и правда?“
В Мене - в Мене говори Бог. Ала Бог ли говори в Мене, или - Сянката Божия?
И - защо сега край Мене това мълчание: защо тази нощ Бог ме е напуснал? - Къде е Бог, щом не е в Мене? Та кой ще ми го каже?
...Измами като прилепи пърхат край Мене - и всеки миг ражда своя измама - и всеки поглед лъже - и всяка дума забулва истината.
Измами като прилепи пърхат край Мене: измамите на цял измамен народ се борят в гърдите Ми с хилавата искра от небесен пожар, паднала там - и гаснеща вече!“
„Скръб стисна душата Ми, както младеж стиска в обятия своята годеница - и не рачи да се раздели от нея.
...С Мене - навеки с Мене - вредом с Мене - желае да върви Моята черна, остролиста, бодлива скръб!
...Та що диря с това стадо, тръгнало да реве пред своя бог за милост - и да се унижава пред него за капка тленно щастие?
Поне пастир да бях!
Що диря наистина с него?"
„Те вървят с Мене като пожълтели парцали на скъсана дреха, като дрипи на одежда, която лют вихър развява и дере.
— Що търси между тях Син Божи?
— О, да Ме обичаха поне! Да Ме обичаха!
Тогава щяха Мои парцали да бъдат - щяха да бъдат Моя скъсана одежда! ...А двойно по-гиздава е снагата на божествен левент, облечена в дрипи!
Но - кой ще Ми каже, че Аз съм този левент? И Аз ли съм наистина този левент?
...Знам: мразят Ме те! Жълтият поглед на косите им очи пръска ненавист - и те биха стъпкали с боса пета душата Ми, стига да им я подложех!...
О, кой ще извади от Моя отслабнал крак кръвясалия заседнал трън?..."
- О, да бе по-топла душата Ми!
— О, да пареха повече въглени по Моя самотен друм!
Да срещнех Жена, която да обикна - върху колко омраза бих дигнал своята Обич!
— Върху омразата, хвърлена в лицето на вси хора, бих понесъл Жената на сърцето си - върху висока горда колесница от омраза бих я понесъл по света!
— Планини от злоба бих дигнал, за да я сложа там - и никой да я не косне! Защото всеки се бои от злобата.
И що би станало тогава?
...Не! Не! Той не ще каже тогава: „Тъй трябва, Сине Мой!“ Не, не ще каже: знам Аз!
Обич иска от Мене Той - Онзи, Който Ме забрави - към всички Обич иска!
Ала - мога ли да му посоча Обич!... Знам, трябва да преломя душа - и всички да обикна - като нея, като Жената на сърцето си, която негли не ще срещна никога!
„...Гордостта - като плевел трябва да я изтръгна из сърцето си - ала - страх Ме е, Отче Мой! - страх Ме е - какво ще Ми остане сетне?
- Не ще ли мине - о, страх Ме е! - не ще ли мине и сетният прокажен през душата Ми, още лежаща в кръв, не ще ли мине - да я стъпче с разранена, гноясала пета?
О!-О!
Жестока е Твоята Обич, Господи!
И страшни са езиците на Твоята Любов!"
VII
До Иерушалаим оставаше един ден път. И станали в зори, поклонниците бързаха да отминат Града на палмите, за да не срещнат по своя друм езически тълпи. И те изминаха росната долина още пред изгрев. Повлякоха се отново стъпките им по дълга каменлива равнина - безводно ялово място, обрасло с жилести тръне и къдрави червеникави храсте; а отляво и отдясно се дигаха едри напукани отломки от скали - и плоски сиви камъни.
Сухата долина приличаше на отколешно речно легло, по което години не е шуртяла вода.
А през тежкия път по тази скръбна долина погледът, помнеше само задушни полета, по които нощем се влачат призраци на мъртъвци, а денем тежки облаци прах забулят слънцето.
Но друмът се изгъна в края на равнината нагоре, та сви между две високи канари, спуснати като отвесни стени. И възлезът ставаше стръмен, нозете се плъзгаха, тоягата лъжеше, под стъпките хрущяха едри зърна пясък - и кракът се връщаше назад. Извитият път се губеше често в канари. По върлите каменливи гънки се възправяше груба стълба, вдълбана в сивите скали от стъпки на хиляди поклонници.
И пътниците спираха все по-често да се отморяват.
Погледът всуе се обръщаше наоколо: вляво и вдясно стърчеха голи обгорени върхове с напукани чела; над тях лежеше жестоко пламнало небе, а пред спрялата стъпка се гънеше нагоре изново стръмният неравен друм.