В една широка чета Иешу бар Иосеф съзря хората от своето семейство. Те се трупаха пред сарафите, за да си купят монетата, която всеки иехудеин трябва самин да пусне за поддържане на храма: три монети правеха един сикъл.
И той отиде при тях.
С начумерени лица го срещнаха те, защото го не бяха виждали от сутринтта.
Назаретците минаха висок стобор, над който висяха плочи с надпис на латински и гръцки: заповедта плашеше със смърт всеки езичник, ако се осмели да премине вратата.
А отворена стълба с четиринадесет стъпала водеше към Дверите на великолепието, излеяни от позлатена коринтска мед, украсени с места от Закон и Пророци.
През тези двери се влизаше в Двора на жените. В този двор оставаха жените - под широк дървен покрив, разделящ с кедрови стълпове местата на двора. Два големи рога от кост, оковани със сребърни гривни, висяха отляво и отдясно на вратата: там пускаше всеки своята монета.
Но колкото навлизаха навътре в храма, глъчката намаляваше, стъпките ставаха по-мудни, лицата по-строги. Под тъмния взор на коените, пазещи вратите, назаретците минаха голяма порта с позлатени крила, оковани със сребърни плочи като звезди, та влязоха в Двора на мъжете, дето нямаше достъп ни езичник, ни жена, ни прокажен.
Левити и коени бдяха там на стража: на верните не бе позволено да говорят с висок глас, нито да стъпват шумно.
Отвътре се чуваше гласът на законници, които проповядват - или на книжници, садукеи и фарисеи, които спорят по вярата и преданията на Тора. А в предната част на двора се възправяше меден амбон, от който един коен, облечен в ленени одежди, даде благословия на коленичилите назаретци.
И те постояха там, за да се помолят на Бога, с чието присъствие техният ум изпълваше празния храм.
А после Иосеф излезе заедно с другите, върна се в Двора на езичниците, купи едно агне и го понесе на рамене. Иешу видя стареца да влиза отново в Двора на мъжете с агнето. Той мина край медния амбон, влезе през нисък стобор и спря до една сребърна маса.
А един бос левит, със запретнати ръкави, пое животното и го сложи вързано на пода - наред с други агнета, чакащи ред. След малко друг левит го сложи на сребърната маса, взе широк нож и го закла. По олтара капна малко кръв; останалата изтече в подземния ров, втичащ се в Кидрон.
Сетне една космата ръка пое закланото агне, обеси го на кедрова кука, издигната на олтара като рог, одра го, изпразни върху мраморна маса вътрешността му, оряза маста и я хвърли с вътрешността в свещения огън.
А Иосеф пое кожата и остатъка от агнето, назначен за пасхална вечеря.
И Иешу гледаше, па търсеше смисъл в това, що става край него.
Храна Божа наричаха жъртвата.
Та нима Бог яде дим и миризма на тлъстини?
Или c това се изпитва щедростта на верния? Та защо тогава жъртвата се предписва със закон?
И - нима агне, принесено в жъртва, откупва грях? Нима онзи, що е убил човек, добива прошка от свещеника убил агне за изкупление на чужди грях?
...Суетата бе това – и кървава мъгла в душите! Суетата бе жъртвата, суета - храмът Саломов62, суета - самата Пасха!
И защо мъдрецът, разбрал изтънко суетата на всеки външен знак, самин сгради храм, за да храни суетата на израелския свят?
X
Когато дърводелецът напусна храма, Иешу не излезе с него.
В Двора на жените чакаха дъщерите, майката, старата Елишеба и Мириам Калипай63. А синовете бяха излезли, та чакаха при възточната врата.
Храмът почна да се празни.
Свечеряваше се. Хората се прибираха вкъщи - да се готвят за пасхалната вечеря. ...А синът на Мириам, забравен в мисли, стоеше още в храма.
Пред него се мяркаха боси левити и коени, които вършат своята служба, облечени в дрехи от лен.
По каменните плочи падаха мъже да се молят. Гласът на законниците се не чуваше. Книжници, садукеи и фарисеи се бяха разотишли. Само неколцина космати хебреи чакаха пред медния олтар с агнета на рамо.
А срещу преградната стена се редуваха разтворени врати; левитски сенки се мяркаха там. Те излизаха с шъпи сол, носеха дърва за свещения огън, миеха руната на жъртвените агнета, преобличаха се. Само голямата горница, дето се сбираше санедринът, стоеше затворена.
А сред широкия двор се издигаше храмът; на покрива му лъщяха позлатени прътове.
Слънцето бе залязло.
И в спокойната светлина на вечерта блестяха големите жъртвени ножове по мраморните маси – и тихо се топеше шъпотът на верни, левити и коени. И олтарът на всеизгарянето изгъваше нагоре тънки огнени пръсти, сякаш ловеше нещо невидимо, слязло отгоре - с първите талази на настъпващия мрак...