Но те му говореха така, защото се бояха от ромската власт. Страх пълзеше в душите им - и словата им издаваха гузна уплаха, че са братя на опасен метежник. И казваха му още:
- ...Сберат ли се хора, ти с люта реч и презрение ще ги подсториш срещу себе си - а после ще налетят нас, защото сме ти братя... И веднъж ли само пита за името ти стражата на Херодеса? - Домовете ни ще разорат, децата и жените ни ще разпръснат - не го ли смисляваш? Знаем - лесно ти е: ти си самин, ни деца имаш, ни жена! Ала за нас смисли - нали сме твои братя! Върви си от Назарет: не навличай смърт на главите ни!
Ала той ги не чуваше. Всичко, що говореше светът, на света говореше. А той не бе от света.
Пръсна се по Назарет мълва - и всички я чуха, - че синът на дърводелеца е бесноват. А братята му се бояха да не претеглят беда зарад него.
И сбра се веднъж народ - и братята на Иешу бяха там, та вси решиха да уловят сина Иосефов и да го вържат; защото законът не даваше на бесновати да вървят по улиците.
А Иешу бар Иосеф бе тогава в къщата на Зина Законник.
И спор се бе дигнал между сбраните в къщата по каква личба ще познае светът, че се е родил Мешиах.
Всички мълвяха, че знаменията, предречени от пророците, ще бъдат знамения на поглед и слух.
А Иешу бар Иосеф говореше, че предречените личби са притча за духа.
„Недейте чака - мълвеше той, - недейте чака разтърсване на земята, защото това значи разклащане на душите: тъй, както орницата се обръща от палешник, за да приеме зърната на сеяча!
Истина, истина ви казвам: също тъй ще бъдат разорани душите, за да пламнат от жад за нови истини! - Недейте чака още - мълвеше той - нови звезди да раздерат небосклона нощем, защото притча е това: то значи шествие на нова Мъдрост, нова Тайна и нова Жъртва - тъй както невидени улитки се явяват по морския бряг след отлив!
Истина, истина ви казвам: също тъй ще блесне нова Мъдрост, нова Тайна и нова Жъртва пред взора на духа!
Недейте чака още - мълвеше той - разместване на народите, защото знамение на дух е това, а не - знамение на око! То значи бран на истина с истина, на закон със закон и на доблест с доблест - тъй както бурята помита зловонен плевел и миризливо цвете пред себе си, за да натори мократа земя!
Истина, истина ви казвам: също тъй ще бъде наторена ширната пустиня на живота ~ и върху мократа й снага ще се смесят вси изблици на човешкия дух, за да извикат кълна на Бъдещето!"
Но тъкмо бе казал това, влязоха мъже назаретци в къщата и поискаха от законника да пусне Иешу бар Иосефа, защото го викат братята му отвън.
А Иешу бар Иосеф се обърна към тях и гневен бе гласът му:
- Защо криете своите желания, лицемери? Та чут ли е бесновати бесноват да връзват - и безумци на безумец да слагат окови? И защо вашият страх крие жилото си под сянката на онези, които нарекохте мои братя? Вървете си, лицемери, и кажете на братята ми, че нямам братя, ни сестри - освен онези, към които говори словото ми и които слушат думите на сърцето ми!
И те се сепнаха от бурята на погледа му - и потрепериха от пламъка на гласа му - и уплашени затвориха вратата.
А отвън братята на Иешу рекоха:
-Не го ли видяхте? Не го ли чухте? Та лъжа ли казаха устата ни, кога ви думахме, че е безумец - и бяс мълви чрез него?
И развълнува се народът - и гневни думи стигнаха в къщата, дето се бяха сбрали законниците. А Зина Законник излезе, та запита народа:
- Що искате вие?
А те отвърнаха с безумни викове:
- Пусни ни сина на Иосефа дърводелец!
А законникът разбра що са намислили. И каза им с троснат глас, че ако не се разотидат, ще извика стражата да ги разгони.
И те се уплашиха от него, защото бе облечен с власт.
И разотидоха се, като говореха гневни думи за законника и за Иешу.
II
В онова време болест налетя Иосефа дърводелец и го събори на легло. Ден и нощ сновяха край него синовете и жена му, всеки ден идваха сродниците му да го навидят, а той лежеше - и страшно мълчание пълнеше горницата.
Сродниците стояха край него безмълвни, сякаш пазеха мъртвец.
Тежки бяха мъките на стареца и болки бяха изкълчили чъртите на лицето му. Но устата му останаха и сега сключени: той не откъсваше дума, не отговаряше никому, не казваше дори що иска.
А дълбоки тъмнини нападаха от време на време душата му, та околните го мислеха издъхнал. Ала отеднаж из гърдите му се откъртваше тежка въздишка, очите му се разтваряха широко и той гледаше сбраните - с усилие да ги познае.
Той лежеше неподвижно, проснат на одъра. Само - ръцете му понякога правеха движения нагоре, сякаш болникът се мъчеше да пропъди нещо жестоко, що пърха над главата му.