Той бе още снажен и едър. Ала по голите му ръце жилите бяха изпъкнали, лицето му бледнееше от ден на ден, жилите по челото му се бяха издули - и гърдите му се подигаха неспокойно, нервно и треперливо.
Той дишаше тежко, сякаш на гърдите му лежеше планина.
Една вечер той зърна край себе си Иешу.
В стаята имаше само двама освен болника - майката и синът бяха там. Ала в размътения поглед на дърводелеца играеха тълпи - и той се мъчеше да различи от многото оногова, когото гледаше, и да го познае.
Най-сетне дигна ръка - и показа с пръст сина на Мириам, сякаш искаше да го прикове там - в тълпата, за да не избяга от погледа му.
А Иешу стоеше и го гледаше.
И отслабналата ръка падна.
Слабо и безпомощно мръднаха устните на болника. Той се помъчи да заговори, ала от гърлото му се откъснаха няколко хъркащи звука, без да се чуе дума.
И с голямо усилие сухите устни се разтвориха пак - и той каза тихо и откъснато:
- Кой е този, що стои пред мене? - Светлина играе край лицето му - пламъци горят в погледа му - в очите му се отразява слънцето! Кой е той?
А после сухите устни млъкнаха, погледът се премрежи - и очите се склопиха, сякаш светлината ги пареше, както огън пари цъфнала рана.
После влязоха в къщата хора, изпълни се цялата стая, стана тъмно. Дърводелецът отново разтвори очи, видя Иешу между многото, ала го не позна.
Погледът на болника шареше безумно наоколо, очите се извиваха бавно в широки кръгове, зениците се въртяха угаснали и мокри. Тъмнината повърна полека-лека свестта на болника и той почна да различава изправените край него. Той видя жена си, изсъхнала от беди, видя синовете си, едри и здрави, видя стария назаретски коен, че му говори нещо. Ала в ушите му гърмеше шумът на безбройни колела - и той не чуваше думите на коена, а виждаше само мърдането на бърните му.
И отеднаж - наоколо стана мълчаливо и неподвижно, сякаш всичко се вкамени в тъмната къща. И в този мъртъв мрак пред очите на дърводелеца се възправи отново образът на Иешу - сух, висок, с меки движения, с променливи пламъчета в големите зелени очи, с малка брада, с дълги червени коси, пръснати по раменете на кремавата дреха.
И дърводелецът се опомни.
Погледът му спря отново на познатото лице - и той видя в очите на сина си недоверие, равнодушие, студен поглед, който бди да не изпусне нищо от чуждата нему картина, що иска да запомни.
И болникът се сепна, сякаш намери дълго търсената мисъл - и рече със сух глас, като гледаше сина на Мириам:
- Няма моя кръв у тебе, Иешу! В очите ти виждам това! Движения на коен са твоите движения, а мишците ти са меки като мишци на жена. А аз бях снажен и корав: приличаш ли на мене? Не си - не си моя плът: виждам те! Що дириш тук?
И като каза това, напрегна се да стане - в крайно усилие се възправи, опрян на ръцете си.
И като се възправи, та погледна околните, в погледа му светна гняв.
Той гледаше спокойното лице на Иешу, който нищо не отвърна, сякаш говореха другиму - и това разбуди в душата на болника луда ярост. Ала слабостта разклати ръцете му - и той падна отеднаж на дървения одър, а от устата му бликна тъмна струя кръв...
III
И на двадесет и шести ден от месец епифи, два часа пред изгрев, Иосеф дърводелецът умря.
...Когато почна да бере душа, по снагата му плъзнаха тръпки, каквито не бе видял никой дотогава.
-Той се мъчи тъй, както се мъчи жена, която ражда! - каза престарялата Елишеба.
И после с горчива болка добави:
- Той умира!... Да пази Бог всякого от такава смърт! Всякого да пази!
...Той сякаш се боеше от това, което ще стане. Смъртта му се показваше в своя ужасен образ - и той се дърпаше назад, свиваше се, като че ли змия протягаше към очите му съскащи уста...
По тялото му плъзна леден трепет.
Той дишаше тежко.
От устата му излизаха заплетени думи. Големите бръчки по лицето му трептяха.
Той умря - преди да изгрее слънцето.
IV
Когато коенът дойде и се наведе над смъртника, Иешу бар Иосеф излезе от стаята.
Прозрачно и светло бе навън, просторно бе небето, а далечните върхове се виждаха близо, сякаш бяха пред самите очи на човека.
И кротката тишина отвън, мълчанието на ранна сутрин, бялата светлина из въздуха - това криеше тиха, кротка радост, чужда на онова, що бе станало в мрака на душната стая...
И веселбата на ведра сутрин правеше погледа широк, очите виждаха надалеч, а ръцете прегръщаха светлината на целия простор.
...Смъртта бе останала отвъд - зад окадения зид на тъмната задушна къща.
„...Що бе смъртта?"
И Иешу се замисли.
„...Та що бе животът му, за да бъде смъртта нещо? - Гавра и труд бе животът му, а смъртта му бе лъжа и страх. - Позорна смърт. Отче Мой! Позорна смърт!...