...Не бях видял до днес как умират... Та нима това е смърт? И нима всяка смърт е такава? - Не! Не! На слабия смъртта: само тя! А силният се бори и мре - в борба. И горда трябва да е неговата смърт -смъртта на силния!
Ала колцина кърмят душа за бран и мишци за борба? - Горда смърт - то е на горд живот венец. А колцина са горди - и колцина носят чело за венец? Пример трябва да бъде смъртта. Ала как ще е пример смъртта, ако животът не е бил притча?"
Видях смъртта на едного, когото светът нарича Мой баща. И тази смърт Ми напомни това, за което съм дошъл.
- Дойдох в света да явя издъхването на един век - и появата на Ново царство. Ала кой Ме чува? Те стоят неми край Мене - сякаш самин Аз съм мъртвец... Кому ще вестиш Ново царство? - И в старото те бяха роби до един! - Кому? - На Иосефа ли, роден да реже дъски и да прави цял живот погребални ковчези? - На Мириам и Шеломит ли, които утре ще сторят с първия младеж това, що е сторила някога майка ми? - На Шимеон бар Калипай ли да говоря - на простака, който завижда всекиму? О, каква клетва е човешката кротост! Та той вчера Ме хулеше заедно с Моите братя и днес Ме мрази, без да ме разбира; утре пък негли ще тръгне след първия садукей. О, него всеки може да подмами с лъжа и чудо! Та нему ли да говоря?
Или да говоря на Иехуда, който се лута ден и нощ край своята млада жена, сякаш се бои да не грохне небето върху нея, та да я повали?
Или да говоря на Иакоба, който мисли, че Бог обича робите, защото някой си нарекъл страха от Бога начатък на мъдрост? Кротък е, благ е, набожен е Иакоб - по-набожен от майка ми, по-набожен от кого да е. Въздържан светец е той, не пие вино, ни шехар, хляб и треви яде, не маже с елей косите си... Но кой е видял да се спасява човек с покорство и страх? Нему ли да говоря?...
...На Иакоба е дадено да влиза в Светая на храма, той цяла нощ стои коленичил на плочите, та моли прошка за греховете на народа. От молитва коленете му са се покрили със слинове - и нозете му са станали криви като на камила... Не! Не! Бог не води кервани: камили Му не трябват!... От деня още, кога напусна роден дом, та отиде между назирите в храма, нарекоха го Иакоб Облиам (Иакоб крепост народна). Ала за него ли е Моето слово? Та той е роб: как ще стане вестител на Новото, кога се моли над мъртъвци пред мъртъв бог - и молитвата му мирише на пепел, гробен прах и погребно кадение?
Не е, не е за мъртъвци Царството Божие - и там савани се не веят!..."
„На що Ме научи смъртта на този чужд човек? Нищо Ми не даде тя: тлен беше - и тлен си остана! Той доби за миг просвета и в неговия ведър поглед се отрази светлината на Бога, който живее в Мене.
...Ала после очите му видяха отново земята - и той сметна първото за призрак, а в Моето лице разбра само грозното лице на своя внебрачен син... Та каква истина ще приеме душата му, кога няма сили да различава гледка на душа от гледка на очи?
И всички са такива: всички са като него. Нима с пламтящи мечове трябва светлината да си прави път в тези тъмнични души? - Не е за тях светлина: не е светлина за вековните затворници... Страх Ме е - да не ослепеят от Моето учение! Боя се - Моята проповед да ги не направи безоки!...
По-добре - нека ги бие Законът със своите камшици, нека в душата им плющи ужасният съсък на Тораи Набеим!"
„Моето слово търси рибари, чийто поглед знае багрите на опасно море, чиято стъпка се е люляла над разпенени талази, чиито очи е шибал буен вихър, чиито ръце са свикнали да стискат жилави корабни въжета: на тях, на рибарите, ще проповядва Син Божи!
Моята проповед дири блудници, чиито нозе са преситени от всеки грешен танц, чиито лакти знаят спирането на златна пиршеска маса, чийто поглед помни сластните тръпки на всяка любовна ръка, чието ухо различава гласа на плътта от тъпота на мъдра загадка, чиято реч мълви горчива изповед на душата, плакала години насаме, след суетата на всеки пъстър грях: на тях, на блудниците, ще говори Син Божи!
Моята мъдрост лучи митари, чиято ръка е чула звъна на световното богатство, чиито дрехи са носили прах от вси тържища на земята, чиито движения пеят погребна песен на дотегнала суета, чиито стъпки дирят самотни друмове, чиито шъпи пръскат на тугини и непознати златото, пастрено цял живот: на тях, на митарите, ще мълви Син Божи!
Не е за пълни шъпи Моето море: талазите на Моята мъдрост дирят безводни напукани пустини, по чиито пясъци ще рукне бутаната проповед за Царство Небесно!"
V
Къщата на Зина Законник в Назарет. Сред широкия двор се вижда висок мраморен кладенец. Край кладенеца лежи тревясал порфирен стол. Водата пее. Старият Зина реже лозите пред къщата. На стола седи Шимеон бар Калипай. Сандалите му са прашни. В ръката му има тояга. До стола лежи неговата пътна вулия от кожа. Погледът му е морен. Той следи движенията на Законника невнимателно: в ума му се мярка нещо друго.