„Ако мъж сподели легло на грях14 с брачна жена, за прелюбодейство да се сметне! Да се убият и двамата, защото блудодейство са сторили!"
И Мириам с ужас отвръщаше ухо от парливите думи на Акхара, за да избяга по-скоро вкъщи.
Ала то ставаше всеки ден...
И легна в душата на младата жена образът на буйния недоволник с червените коси. И кога пред изгрев още влизаше вкъщи, та виждаше мъжа си, заспал върху рогозката тръпен сън - отвръщаше се Мириам от него - и очите й диреха младото лице, а душата й - думите, чути край назаретския поток...
VI
А тежко минаваха дните на Мириам. И нито един ден не багреше с радост душата й. Никой я не запитваше защо скърби; никой й не подаваше ръка. Та тя носеше скръбта си насаме от хората - и никому се не оплакваше.
Двете момичета на Иосефа я обичаха, но знаеха, че тя не им е майка. И кога говореха с нея, смущаваха се. А момчетата се не въртяха вкъщи - и тя ги виждаше само вечер; но те й бяха чужди, както им бе чужда и тя. Само старата Елишеба дохождаше, ала Иосеф я не обичаше - и двете жени трябваше да си говорят с шъпот в някой кът на голямата горница.
И самотата растеше, край младата отхвърлена жена минаваха само изтритите образи на всекидневния живот, а в душата й кипеше скръб и тъпо недоволство. Другите може би не бяха по-честити от нея; ала тя виждаше себе си нещастна. Под навъсения поглед на своя мъж се усещаше слаба и немощна. А думите на Елишеба не грееха сърцето й, защото старата жена повтаряше само клюките на дребния градец и я питаше за неща, от които Мириам се свенеше.
И всички дни еднакво протичаха - като мигове на един и същ безкраен, мъчителен ден: Ръцете правеха това, което са свикнали - и душата не обменяше нищо със света.
Сутрин Мириам вчесваше косите си, заплиташе в тях сребърни сикли, намазваше лицето си е миризлив елей - и заедно с дъщерите си Шеломит и Мириам чистеше хижата, оправяше леглата на пода, помиташе широкия двор. Това ставаше всяка сутрин И всяка сутрин тя виждаше Акхар бар Гамлиеля, че минава край голямата отворена врата и хвърля погледи по нея. После го виждаше, че отминава към голямата стъгда, за да чака тъжители.
A тoй вървеше - горд и силен, движенията на тялото му бяха мудни и гъвкави, а гласът му - звънлив и приятен. И там, на стъгдата пред синагогата, го намираха хората, които имат тъжба пред съвета на закените. Той вадеше от своя пояс три остри пера, втапяше ги едно по едно в пахарче с размита черна боя и на парче гладка кожа пишеше в учени слова просбата на тъжителя. А после скриваше приборите за писане, прибираше от тъжителя десет асария (които правят един динар) и отнасяше тъжбата в синагогата. Защото в синагогата се сбираше на три деня веднъж съветът на закените да гледа тъжби.
...А кога слънцето надхвърли планината, Мириам дигаше на глава висок широкоуст кърчаг, та отиваше за вода. Студени бяха утрините в Назарет: вятърът шибаше лицето на жената и вееше дългите ръкави на ризата й, пронизваше слабото й тяло и тя трябваше да бърза.
Край широките каменни поила на извора тя чакаше да се изредят момите. А те на подбив мълвяха името й, без да я щадят - и говореха за стария Иосеф и за лудата обич на Акхар бар Гамлиеля. Те се смееха високо - както се смее жена, която обижда...
А Мириам не знаеше що да им отвърне. В начало тя се слабо усмихваше, после се червеше от срам, онемяваше - и смутено гледаше пред себе си водата на кладенеца, която влече сребърни песъчинки, търкаля ги и ги отнася с шуртене надолу. И смехът на хорската гавра късаше душата й, но тя бе слаба и кротка, та не смееше да им отвърне дума.
И затова всяка заран бързаше да налее своя кърчаг, преди да се сберат момите, а после с къси забързани стъпки се отдалечаваше.
А кога стигнеше вкъщи, обидите пламваха в душата й, мъката я късаше, злобата на чутото я жилеше като стръвна оса. И тя се улавяше за работа - дано забрави. И заедно с Шеломит смилаше в малка ръчна мелница една торба жито, малката Мириам стъкваше в пещта огън, а майката измесваше брашното, режеше тестото на малки питки и печеше хляб. А после отиваше на пазара - да купи за няколко асария зеленчук и месо, връщаше се вкъщи и готвеше на семейството обед.
Понякога пък, додето шиеше дрехи на децата си, караше своя най-голям син Иакоба да й повтаря наизуст отбрани слова от Закона и Пророците15. Но горестта на тежка неволя плискаше и сред звъна на свещените думи своите опасни капки: младата жена се всуе нудеше да забрави чемера на чутото и преживяното. Скръбта плуваше тежко и мудно в душата й, та всеки ден черният потоп нарастваше - и Мириам се боеше - да не би най-сетне да я погълне. Но тя бе млада и понякога смътно вярваше в чудото, спасило жените на свещената книга. А когато виждаше, че чудото не иде, тя отпадаше изново - и тъмният поток я понасяше натам, дето тя съзираше своята бавна и жалка смърт.