Мириам от Мигдол (студено а рязко). Не съм. Жената не забравя.
Иехуда от Кериот. Нищо ли не забравя? (с гняв.) А своя грях?
Мириам от Мигдол (кротко). И него. Жената помни. Жената помни всичко.
Иехуда от Кериот. Едно бих ти казал...
Мириам от Мигдол. Не.
Иехуда от Кериот. ...Едно време
Мириам от Мигдол. Говори за сега, Иехуда! Аз не искам нищо старо: защо ми е то?
Иехуда от Кериот...Едно време бленувах - не смей се! - бленувах заедно с тебе да намеря Обетованата земя, що мнозина търсят. Мислех, че знам пътя... Не ми се щеше да те гледам в робство, не ми се ревнеше - да има други властители над тебе... Не стана: крив ли съм? - Нямало никаква Обетована земя...(Бавно и тихо.) Мириам, кой е той?
Мириам от Мигдол. Не. Ти не можеш разбра нищо. Защо ти е едно чуждо име? - Недей пита.
Иехуда от Кериот. Не си ли ме никога обичала?
Мириам от Мигдол. Някога, преди време, кога се върна от своите лутания - обичах те. И чаках те една вечер. Изгоних всички. Слаба вълна от щастие - и аз бях погубена. Добре, че ти не дойде! И оттогава - аз обичах тебе, но твоя не станах, защото те обичах не както се обича след пир, не - както се обича за чаша сестерции...
Иехуда от Кериот (тръпно). ...Чакаше ли ме? Тогава чакаше ли ме?
Мириам от Мигдол. В огън! И вкусвах отнапред сладката болка на най-големия грях... Ала после, кога видях в очите ти същата жълта мъгла, която знаех у другите - раздра се нещо в мене. Мнозина ме владяха, ала - щастие ли бе това? Това ли бе обещаният рай? - Малко мъгла, после бездна - и остра болка в душата... И - аз те обикнах - и реших да се пазя от тебе... Но - мина и това.
Иехуда от Кериот. Безумен празник... Аз бях забравил своята Мириам. После те видях друга. И те пожелах... Ти си друга сега. И ето ме - стоя мъртъв и смешен като изваяние на неука ръка, устните ми треперят, пред очите ми се мярка тялото ти - а ти бягаш някъде далеч... Не. Това не е обич. Ти имаше право, Мириам от миналото! Когато бе на четиринадесет години - и ходехме заедно край езерото Гин-Нецар88 - да сбираме раковини. И ти ми притискаше главата до себе си, а после бягаше от мене -. (С мътен глас.) Аз - не стиснах ръката, що ме викаше към наслада: крива ли си ти? (Отпаднало.) Мина. Днес ти целуваш всички мъже за шъпа мнаси, за чаша сестерции – за нощ - за прегръдка, която познаваш добре... Само мене отпъждаш. Ти си права, Мириам! (Дълбоко.) Така. Ти си права. По челото ми се гърчи мътна сянка. В устата ми е горчиво. Мисълта ми се къса. Боде ме всеки спомен. Нима аз исках?... (Неспокойно.) Разбираш ли ме? Ти ме не разбираш. То беше - една вечер - тук... Ти бе сама. Твоята туника бе раздиплена... И ти говореше, а като говореше - наведе се - тъкмо срещу мене.И аз видях... Не - не! (Гледа я в очите.) След това в мене се разбуди страстта. И аз те пожелах - дръзко и диво, а ти начена да ме отбягваш. А после - години след това - чух... Ти знаеш.
Мириам от Мигдол. Недей! Стига!
Иехуда от Кериот. Ако ме обикнеш, ти ще имаш моя мраморен дом, украсен с всичко, което можаха да ми дадат островите!
Мириам от Мигдол. Защо ми са твоят дом и твоето злато? Онзи, когото обичам, не ми обещава нищо.
Иехуда от Кериот. Знам: ти обичаш Луканус Иустуса89, ти обичаш философа, когото прогони ромската неправда. Ала що би ти дал той? Нима начена да търсиш разтуха в споровете с мислители?
Мириам от Мигдол. Не обичам Лукануса. Аз мразя Рома.
Иехуда от Кериот (доближава я; гласът му е страстен шъпот; той я гледа като плахо дете). Аз ще ти кажа думи, които никой не е чул! Аз ще ти нашъпна слова, които милват като ласка и карат душата да трепери от безумство! Аз ще ти промълвя речи, пред които падат в прах вси стихове на Иаван и Рома!90
Мириам от Мигдол (гледа далече пред себе си; очите й дирят някого; погледът й стои недвижен, скован в нечии далечни очи). Защо ми са твоите слова и твоят говор? Онзи, Когото обичам, не ми казва дума.
Иехуда от Кериот (търси погледа й;внезапно). Този, когото любиш, не е по-силен от мене! Този, когото любиш, не е по-смел от мене! Този, когото любиш, не е по-хубав от мене! Аз знам това!