Мириам от Мигдол (уплашено). Нима Той толкова ме мрази?
Шимеон бар Йона. Не те мрази. Той не мрази никого. Ала душата Му презира Греха и ненавижда съблазънта. Той не ще встъпи в твоята къща, защото до днес е още къща на блудница...
Иехуда от Кериот (с прилив на гняв). Ти сдържай устата си, галилеецо! Аз удрям само веднъж! Ала - и само веднъж говоря! (Студено.) Кой те е викал тук да обиждаш?
Шимеон бар Йона (отвън). Аз самин ще го подиря, дъще моя! Ти - остани !
Мириам от Мигдол (на Иехуда). Не трябваше да ругаеш: този старец ме обича...
Иехуда от Кериот. Та кой ли те не обича? И млад, и стар... По твоята снага креят всички... Цял Иерушалаим те обича...
Мириам от Мигдол. Не! Не трябва да хулиш! Той ме обича, както се обича дъщеря. Той ме доведе снощи късно, когато тълпата се нахвърли върху мене: от смърт ме избави той! - И после заспа от умора при вратата ми, както спи роб. Що искаш от него? Що ти стори той?
Иехуда от Кериот. Нищо. И нищо ми не трябва. Ала той те оскърби. (Уморено.) Мириам, не ме мъчи! Ела при мене!
Мириам от Мигдол. Не! Аз обичам само Него! (Сепва се.) Старецът ме не оскърби. През тези три деня аз видях всичко, що съм живяла. И - то рухна. Не ще се върне нищо: аз му затворих вратата... (С отпаднал глас.) Иехуда, аз съм уморена: дай ми вино! (Изпива бавно чашата.) По-рано виках, когато светлината ме плашеше: „По-тихо! По-тихо! Така! По-близо до мене! Така!" И тогава идеше сънното блаженство на болката. „Ти ще ме умориш в ръцете си! -"А над главите ни се гънеше нощта. И на съмване скланях очи, за да не гледам светлината... Но прагът на щастието бе винаги далек... „Колко щастие кипи в кръвта ми!" - казвах си в тръпните мигове. Не. Щастието не бе дошло. Сега знам: не е било щастие това. Сега знам: отвъд душата нечии стъпки се отдалечаваха - и аз отпадах забравена. Да стана богата, да стенат пред мене мъжете, да изцедя до капка живота, свободна да бъда – а станах ли свободна? - горчив блян!... Това исках! - „Животът е още пред мене! Светлина се разсипва някъде далек - и моята младост ме чака като амфора на страст." Ала виното бе всякога силно. В очите ми пламваха огньове: аз не можех дори пред себе си да до- изказвам своята мечта. Устата ми стояха наполовина зинали - здрач се ломеше някъде: ден идеше: голям, къдрав ден, който ще затрие - мислех - измамите на нощта... (С болка.) Денят откриваше ново петно в душата и нова бръчка по лицето - бръчка от миналата нощ... И когато изново устата ни се скланяха в целувка, в стаята влизаше безмълвно стара жена с черни дрехи, непозната жена... Тя носеше в ръка светилник, а ръцете й трепереха... И светлината заслепяваше очите. И аз разбирах, че се е мръкнало. (Рязко.) Иехуда! Аз не искам вече това!
Иехуда от Кериот (мрачно). Пий малко вино! В душата на всекиго се диплят мъгли...
Влиза Шеломит Танцувачката91. Тя е облечена в пъстро везани дрехи, окичена е с тежки накити. Лицето й е набелено и начервено, клепачите й - теглени с чернилка. Тя мирише на мира и нард. Погледът й весело грее.
Шеломит Танцувачката. Мириам! (Съзира мъжете.) А, ти не си сама!... (Приближава до философа, поема хвърления свитък.) Мъдростта на Рома яде пергамент... Благородни Луканусе, погледни ме! Аз съм днес по-гиздава от мъдростта на вси сбръчкани философи! Моето огледало ми каза това.
Луканус Иустус (без да я гледа). Да. И по-празна. В погледа ти виждам парцали от чужди погледи: много погледи си разкъсала ти, ала - пак не си честита...
Шеломит Танцувачката. Какво виждаш? Та ти не си ме още погледнал!
Луканус Иустус (гледа я замислено). И не трябва. Философ и танцувачка се разбират, защото никога не са съгласни.
Шеломит Танцувачката. Иехуда! Ти не знаеш що стана вчера късно вечерта с Мириам!
Луканус Иустус. Той знае. С Мириам става всяка вечер едно и също...
Шеломит Танцувачката. Не това. Мириам тръгнала с учениците на галилейския пророк и останала между тях три деня. Мнозина я дирили, ала домът й бил затворен. Казал им някой, че Мириам вече не приема мъже. Разгневили се на нея похотливците и като я видели на стъгдата, дигнали камъни - да я убиват. То било надвечер. Аз не съм била там. Когато излязох от къщата на Децимус Брутус, вожд на кохортата, видях на стъгдата сбран народ. Един младеж с червени коси - косите му бяха много червени - стоеше и говореше с неколцина садукеи. Той бил пророкът. Те гневно му говореха нещо и го плашеха. А той им рече: „Не може убиец да свидетелства за убиеца, ни крадец - за крадеца. Защото са повинни в грях - и не е клетва клетвата им. Моше Законникът ви е казал: - Осъден ли е някой на убиване с камъни, свидетелят трябва да хвърли пръв камък върху него. - Питам ви: кой от вас е чист от грях92, за да свидетелства с клетва греха на тази мома? Който е между вас чистият - нека й бъде съдник: той нека хвърли пръв камък върху нея." И той се наведе, та написа нещо с пръст на пясъка93. Не видях що писа, защото бях далеч. Но тълпата се разотиде и никой не дръзна да хвърли камък. Мириам после отиде при него. Много исках да чуя що си говорят, но ме настигна Мунациус Планкус, вожд на градската охрана, та ме повлече след себе си. Мунациус е богат и аз получих от него две копринени була и огърлица от бисер. Не знам що е станало с Мириам отпосле, та тази сутрин дойдох да я видя. Питайте нея: тя може да ви каже.