VII
Но в скръбната самота на своя живот Мириам бе спастрила една малка разтуха - и понякога с радост влизаше там, дето хорските обиди, неправдата на мъжа и студените погледи на близките не намират достъп. И тази разтуха бе за нея широко царство, в което има божествен смях и гръмовита буря - над което се усмихва вечно ведро небе - в което клокочат бистри потоци и пеят птици, за които само в приказки бленува душата. И там, в царството на вярата и мечтaтa, тя преплиташе своите някогашни момински блянове с онова, което още чакаше от живота, както умеят да чакат простите сърца, жадни за чудеса и слепи за жестоките удари на живота. Там тя ставаше друга - и онова, което забравени царе и отколешни пророци са говорили на света, тя го говореше на себе си - и се опиваше с обетите на Избрания народ - и радваше се на ожиданията, подхранвани години от непознати мъже на откровението, чиито имена тя бе забравила.
И тези чарове не можеше да й отнеме никой, защото никой не разбираше що храни душата на самотната жена. А тя се вслушваше в алмазните слова на вярата, както дете се вслушва в песента на невидима птица, изгубена в клоните на висока гора. И тя се вмисляше в обещанията на Правдата Божия, както се вмисля невръстно момиче в неясните съблазнителни думи, чути от връстни моми.
И спомняше си Мириам тъмното време, кога бе дете - словата в синагогата, чути от коена16 - първите мъчни уроци по четмо и свещен език, псалмите на благочестивия цар, огнените пророчества на Иеша-йаху, Йона, Ирмейаху17, строгите повели на Моше, извел преди години своя народ от иго към Обетована земя. И нейният неясен спомен повтаряше чистите заповеди на Първозаконника, писани върху каменни плочи. Та в душата й блясваха думите на много рабини, пророци и закени, които са мълвили за Мешиах - за Обещания цар - сетния Пророк и Чудотворец. И тя си мислеше за Новото царство, когато Избраният народ ще завладее цял свят и всички горди племена ще превият врат под игото на Бога - и ще паднат на колене пред златните сандали на Сина Божи.
И залисана цял ден в суетна грижа по дом и деца, тя отделяше по няколко мига на лека работа, в която боравят само пръстите, а мисълта волно чъртае златните лъкатушки на мечтата.
И тогава тъкмо караше Иакоба да й чете свещените книги. В душата й блясваше златният остров на обетованието, дето душите живеят без грижа, без тъга и без тревога. Тя се прехласваше в далечни видения и свещени приказки, та често иглата увисваше в ръката й, а дрехата лежеше на коленете й едва поръбена.
И сега, заета с грижи за дом и свои, тя пращаше тримата си заварени синове при същия коен, който я бе учил - да учи и тях,
И отиваха Иакоб и Иехуда да учат в синагогата. Ала малкият им брат, Иосеф, не обичаше да чете - и дните, които насила прекарваше в синагогата, мъчеха душата му. Той бягаше от коена, а пред децата се гавреше с него. Та додето другите слушаха разкази от свещените книги и сричаха буквите на мъчния език, той ходеше низ назаретските лозя да лови птици.
Затова Мириам не обичаше своя малък син. А Иакоб и Иехуда четяха стиховете от Закон и Пророци, преписани върху кожени ленти, учеха псалмите и слушаха трудния тълмеж на коена.
Вечер, след като всички се измият, малкият Иосеф обръщаше голямата крина, около която семейството се нареждаше да вечеря.
И старият Иосеф прочиташе през зъби една молитва. В нея се благодареше на Иахве18 за храната, която е дал на семейството, и за милостта, що му е отредил занапред.
И завършваше бащата:
„...ще Ти благодари, Господи, Бене Израел за радостите, що му даваш, ще Ти благодари, Владетелю на Силите! Амен!"
И след това най-старият син, Иакоб, повтаряше тези слова и пееше в размерен стих припева, научен от коена:
„Господи, препълнена е земята с Твоята милост: научи ме на Своите повеления! Примира душата ми за спасение от Тебе: на Твоето слово се надявам! Оживи ме с милостта Си, Господи на Силите - и ще запазя клетвата на своите уста! Амен!"
А после начеваше вечерята и никой не говореше, защото бащата не даваше да се говори на трапезата. Мълчаливо топеше всеки своето късче в голямото блюдо с елей, после вземаше малко печена пшеница с мед и изпиваше чаша вино.
А след вечерята Иосеф дърводелецът с мълчалива молитва благодареше Богу за дневния дар, всички ставаха - и вечерята се свършваше.