Шеломит Танцувачката. Ех, Луканусе! Хитър си ти - и добре съветваш, защото си стар. Ти кълнеш насладата, която твоите богове ти отказват. Какво лице имаше твоята мъдрост, кога бе съблякъл юношеска тога, за да наметнеш тога на мъж? И ние с Мириам ще умъдреем подир години.
Иехуда от Кериот. Да. Ти забравяш, благородни Луканусе, невидимото, що се крие в жената. Забравяш Промисълта, която с тайнствен пръст отрежда на две души заклетата пътека, дето трябва да се дирят. А вярно е - ти не си вече младеж и твоите години разсъждават преди твоята мъдрост.
Луканус Иустус. Спокойно! Недейте хули! Да разсъдим, паднали хора! Епикур96, който преди три века умря в Атене, учеше, че най-дребните частици на веществото трептят толкова отдавна, че някои ги смятат вечни. - Иехуда, напълни ми чашата! Сократес е говорил по-мъдро с чаша в ръка. - Но Епикур не доказа вечността на веществото, защото сметна за лудост да доказва съществуването на що да е през време, кога не е било още родено. Всичко, що делите вие на видимо и невидимо, е сглобено от тези частици. Кой ги е съединил? Не знам. Съединил ги е - който ги съеди- нил. И вие не знаете. Има случай, нещо високо и съдбоносно, no-властно от хората. Вие го наричате Руах Елохим. Аз го зова случай.
Иехуда от Кериот. Да се нарече промисъл е по-добре.
Луканус Иустус. Не. Вашата промисъл, безсмъртието на душата, вашият хебрейски Юпитер, що дълбае с мълния закони по плочите, това си е чисто рибарска мъдрост. Не обичам народа ви, защото се преструва. Вашата вяра е лицемерие. Право рекохте: аз бих лесно водил сдържан живот, защото не мога вече да бъда грешник. Ала пред мене мина бляскавото шествие на вси грехове - и аз ги помня до един. Но аз не мразя това, което природата вече ми отказва. Аз не казвам вместо „жена" - „позор", „съблазън" или „бяс", защото жената още остава най-гиздавото създание на вашия бог. И чудно ми се вижда, че този огнеок старец си позволил за една откъсната ябълка да откаже на жената своя Едем97: там е имало доста място за едничко хубавото. Вън от Едема жената е погрозняла и е почнала да се продава. Ако жаля жената, то е - защото се мисли по-хитра, по-хубава и по-властна, отколкото е. И още - защото знам що е пепел и що е безсмъртие. Жената и насладата са пепел, а безсмъртна е моята мисъл, нетленна е творбата на моето постигане, вечно е делото на моята воля. Хомер е лъч, а Фрина - саван. Ако излезе вярна вашата мисъл за второто възкресение, аз не съм сигурен, че жената ще възкръсне със своите бедра... И да имаше тогава огледало пред нея, щом си огледа счупения скелет, тя би се върнала на драго сърце в гроба. Но аз не мразя жената: съжалявам я.
Шеломит Танцувачката. Не мислиш ли, Мириам, че Луканус на младини е знаял доста жени? Тъй говори за змиите човек, който е бил много пъти жилен...
Мириам от Мигдол. Не знам. Аз не виня никого. Аз нищо не знам.
Луканус Иустус. Защо да крия, Шеломит? Ти си празна хубавица и евтина вълшебница. Ще ти кажа де води твоят път.
Шеломит Танцувачката. Там, дето има млади погледи, весели целувки, бистро вино и дръзка наслада: аз сама знам де води.
Луканус Иустус. Не. Малко по-далек. От амфитеатъра ти ще паднеш на стъгдата, дето ще играеш своите танци, за да викаш с поглед и движение на снагата златото на късни поклонници. Това е тъй! – После – още по-долу – още по-долу: додето стигнеш до монетите на малцина стари намръщени любовници, които ще те купуват през две-три нощи. Това е тъй! – А после – в някой цирк на широка азийска провинция - в разпътния дом, пред който висят восъчни фалоси, в горницата на позорна наложница - ако си щастлива... А щом се омъжиш за някой търговец, едвам излъстена и неизсмукана още, чака те позорът на семеен раздор, плесницата на грубия съпруг или ядливата ревност на оногова, който не търпи друг да вземе пръв това, което в правото на брачен е негово. Това е тъй! - Или минаваш от Иерушалаим в Александрия, Атене, Коринт, Рома - за да си полезна на мнозина с тялото си, защото човек трябва да яде. И що и да сториш, чака те ранната старост на прекалила жена - старост с бръчки и сини дъги, които вече не ще закрие никое мазило, никое миризливо тесто, никой пъстър прах. Знаеш ли това? - Под твоя сръчен миризлив лепеж всеки миг ще лъска сухият скелет на мъртва жена, която не е била мома никога - и майка никога не ще бъде! Това е тъй: помнете го, Мириам и Шеломит! (Кротко.) Не: не се мусете! Аз ви не мразя: виждал съм те, Мириам - виждал съм те, Шеломит - виждал съм те, о, жена! - и млада, и стара - и тук, и в Рома, и в Атене! Знам те: не мълвят лъжа устните ми! Философът лъже другите само тогава, когато лъже и себе си! (Става.) Аз трябва да вървя, защото ме чака Мелхом, моят писец, комуто диктувам четвъртата книга от „Историята на Персия". (Прибира свитъците; с поклон и протегната ръка.) Тлейте, благородни увяхващи цветя - доде-то ви прегърне - тъпкани от златни сандали - някой милостивец, който няма две сикли за пресен крин!