Не видях смях на устата им и никой не дръзваше с весел взор да погледне небето, сякаш се боеше мълния да го не порази. - Спаси ли някого въздишка? Изцери ли стон нечия душа? Донесоха ли балсам на изкупление някому горест и мъка? - Скръбта раждаше скръб и очите сълзяха вечно, а хората се оплакваха, че светът е мътен. Не, не! - на техните помътени очи се виждаше вселената мътна, защото никой не смееше да пусне в душата си слънце!
Има ли за такива Царство Божие? Има ли за такива небе, море, мечта и звезди? Как ще заслужат тези лишни самоизтезатели Царство Божие, когато го дори не познават?
Истина, истина ви казвам: те не познават Божието Царство, защото не познават Бога. До днес те знаят само боговете.
Чуйте сега Моята проповед за създаването на боговете!
Що сътвори светът до днес?
- Не сътвори свръх себе си бог.
Та затова никой жрец не разбра, че Син Божи трябва да се роди човек.
Те мечтаеха - да се роди от коляно Давидово -потомък да е на оногова, що съблазни жена и уби мъж й, за да дели одър на сласт с нея: негов потомък трябваше да е Син Божи!...
Те бленуваха да се роди в Бетлеем-Ефрата, дето само овчари живеят: техният Син Божи трябваше между овците овца да се роди и да дойдат овчари, та да Му се поклонят!...
О, те отдалек помирисват лаком дъх на препечени пасхални агнета: с Неговата кръв сънуваха те, че насищат празника на своята пасха - с кръвта на Сина Божи!...
И още рачеха - звезда от небето да посочи яслите, дето се е родил Той: овчият бог трябваше в ясли да се роди!...
Да, добре е да видиш еднаж през живота си звезда, щом нейният блясък ти сочи път на пир! Добре е да погледнеш небето веднъж през живота си, щом огнен Божи пръст те води в друм на разтуха!...
Питам ви пак, братя мои: що сътвори светът до днес?
- Истина, истина ви казвам: не сътвори свръх себе си бог.
Въздигна си човек бели храмове от мрамор и злато - и там сложи човекоподобни ваяния на хубост - за поклонение и почит. Та там човек падаше пред себе си - на себе си да се покланя и себе си да тачи - и самин себе си да пожелава с лъскав поглед и безумие в очите...
Позорно бе това!
Човек човеку се покланяше до днес.
Истина, истина ви казвам: не потърси до днес човек свръх себе си бог - за тачба и поклонение. И лъжата роди лъжа, а жреците мълвяха чудеса за своите каменни богове, та народът се биеше в гърди от страх - и ничком падаше от уплаха пред силата на гиздавикумири. И знаете ли що стана отсетне, братя мои?
- Написаха песнотворците дълги свитъци за боговете, а заплеснати изстъпленици в стихове отбелязаха крачките на душата, облечена в тежки непрозирни дипли, от които дори гънките на снагата се не виждат.
И плачеха, смееха се, ридаеха и молеха се в песни - тъй както плаче, смее се, ридае и се моли човекът. Та имаше ли нещо божествено в тази молитва?
Тъй въздава човек и до днес почит на своя бог.
Не вижда ли ви се безумие, братя мои, вашата вчерашна вяра? И не гризе ли съмнение душата ви, че всяка дума, отронена пред олтара, е зърно на лъжа и семе на измама?
Та нима до човека трябва да стигне всяка ръка, що се протяга, и всяка пътека, що лъкатуши? И не трябва ли човешкото творчество да бъде дъга от земя до небе? Не трябва ли да бъде чемерен мост между Миг и Вечност?
Не трябва ли творецът като пъстра прозирна пеперуда да търси багрите гънки на светлината - и накрай да загине в пламъка?
Божествен шемет и свещено безумие тули друмът на човека, ала - кой има нога за шемет и ръка за безумие? В кого живее внедрена жажда за остри върхове и глад за разкалени знойни истини? Кого от вас влече пламъкът и кого тегли невидим пръст към огнена смърт?
Вие стигате там, дето ви е топло, па спирате и заспивате, защото топликът носи на очите ви сладка дрямка.
О, колко е далек човекът - колко е далек от Царството Божие!
О, колко е далек - от Сина Божи!
Питам ви, братя мои: що позна светът до днес?
- Истина, истина би казвам: тайната на Живот и Смърт изпита, за да сведе в неуки редове тайните на своята немощ.
Та каква проповед за Живот и Смърт е вещал до днес човек?
- Че Животът трябва да е пъстрота, а Смъртта наслада.
И ето: минаваше животът на човека в поклонение, игра, пирове, измама, убийство и сласт. И дотегваше най-сетне животът, та човек сещаше себе си морен - и свличаше одежди, за да потопи снага в хладка вода, да разкъса с нож жилата си - и да умре.
И тъй смъртта на човека бе сетният изцедък от наслада и човек трябваше да изпие тази утайка. Живот ли бе то, братя мои?
Смърт ли бе то?
Та разумя ли поне един, че мъката в душата е сол живота, а подвигът - венец на смъртта? О, да бяха разбрали, по вси кръстопътища биха се дигнали кръстове на самоволна смърт, а в пировете на живота не би срещнал никой начумерено лице! - Ала кой кърми в себе си мъка и кой храни подвиг в душата си?