— Тъй ли? Ти казваш, че това е прощаване грехове? С вода значи... Той трябва да е ученик на Талеса113.Добре е да запитаме някой негов (аз бих запитал самия него, ала нали виждаш каква навалица е!). Да запитаме, не мисли ли този ретор, че светът се е родил от вода. Ти не знаеш ли някого?
Иехуда разгледа наоколо, па извика с ръка едного. През тълпата се провря младеж, облечен в пъстра срачица и обут в сандали.
Иехуда oт Кериот го посочи на философа.
-Този приятел е Тодай бар Цефер. Той е послушник на Иоканаана. Можеш да го питаш.
Луканус Иустус се обърна към момъка с доверлива усмивка:
-Тодай бар Цефере, чий последовател е твоят учител?
Младежът отвърна смутено:
-Ничий не е. Той говори това, що го учи Бог.
- А как го учи богът му? Той знае ли да гадае по летежа на птиците, или слуша шуртенето на голямата река, та после тълкува тези звукове?
- Не. Той се вслушва в себе си. Бог мълви в човека, ромянино.
- Тъй ли мислиш? Ти сигурно си чул за духа, що е говорил в Сократеса, от някого. Аз съм съгласен с тебе, другарю. Ала ето що: защо кръщава твоят наставник с вода?
-Водата е знак на...
- Стига! Водата е знак. А вярвате ли вие, есеите, че светът е произлязъл от вода?
- Моше Законникът мълви: „...Създаде Бог в начало Небе и Земя. Ала Земята бе лишена от вид и ред114 - си Мрак висеше над бездната - и Руах Елохим витаеше над Водата..."
-Доста. Водата е значи първично вещество. И Филон115 говори за водата, над която се отразявала бъдеещата вселена преди първия ден. А що друго учи твоят учител?
Той дава ли учение за боговете?
Ала в това време тълпата се блъсна като голям прилив на морски талаз, та откъсна Тодай бар Цефера от философа. Един старец, покрит с рани по лицето и ръцете, с разкъсана дреха, тласна ромянина, за дa мине напред. Луканус Иустус бе силен. Той го стисна c ръка за дрехата и го бърна назад. Старецът го изгледа със злина и безсилен гняв.
А философът му рече:
-Ти ще стоиш назад, защото ме тласна! Прощавам ти, че не съгледа тогата на онзи народ, що властвува над тебе! Ала не мога ти прости, че ми прекъсна беседата с един нов приятел! Ние говорехме за философия, а не за медицина: ти можеше да стоиш назад!
Но когато потърси Тодай бар Цефера, не можа да го види никъде: тълпата го бе погълнала.
А Иехуда от Кериот говореше с един от тълпата кръстени. Философът се вслуша.
- Усети ли нещо - питаше Иехуда, - когато той те кръсти? Усети ли над себе си Дух Божи?
- Усетих... Стана ми леко - и сякаш очите ми се разтвориха...?
А Луканус Иустус му каза:
-Леко ти е станало, че от раждане не си влизал във вода. Колко години не си се мил, приятелю? Леко ще ти стане, разбира се... Та може ли тука да става дума задух?
...Ала Иоканаан бе почнал да говори и тълпата млъкна. Няколко души сблъскаха Лукануса, ала си дръпнаха страхливо ръцете, като срещнаха погледа на човека с тогата.
А кръстеният му каза:
-Мълчи! Учителят говори! Трябва да се мълчи! Ала философът се не стресна.
-Трябва да се мълчи, казваш ти. И аз бих посъветвал мнозина да мълчат. Трябва да мълчиш, кога си гузен!... А който не е гузен, не отива да го кръщават!
Много глави се извърнаха, за да затворят с поглед устата му. И един от учениците Иоканаанови, като видя ромянина, с гняв извика:
-Кажете на този езичник да млъкне! Никой не трябва дa пресича словото на онзи, през чиито уста говори Бог Израелъов!
И мнозина с гняв извикаха:
- Да млъкне езичникът! Да млъкне онзи, който се покланя ня слепи и глухи богове от мрамор!
А Луканус Иустус видя разгневената тълпа, но се не уплаши от гласа на надменните хебреи, които презираше.
И рече им:
-Аз нося на плещите си тогата на Рома, а на челото си - гордостта на изгнаника: аз не мога да лъжа! Вие хулите моите мраморни богове. Но вие сте прашинки. И от всички тези прашинки не би се слепила глина дори за един показалец на Юпитера. Аз тача своите богове не за това, че вярвам едно каменно изваяние да насочи кораба на живота ми към град, пустиня или пропаст - а за това, че седем века духът на моето племе сече мрамор, за да взида в него всичко велико, до което е смогнало да се косне крилото му. От век на век, от изваяние на изваяние - желязната воля на моя народ завещаваше в сенките и чертите на каменни образи лъкатушките на своя път: нагоре и все нагоре! Вълчица откърми нашия град, изгнаник го съзида, пришелци го населиха. Аз тача своите богове като мраморна памет на кървавата борба за земя, дух и власт. Аз ги тача като бронзова поема, дето се вплитат буйни песни на народ, роден да се бори, владее и съди. А що направихте вие? Не мраморен бог - отломка от гранит не изсякохте, за да плените в нея мечтата на своето минало. Защо хулите моите богове? Хулете - себе си!