Така мълчаливо и сухо прекарваше бащата със своите синове и дъщери. Никому се не усмихваше и с никого не говореше. И децата се бояха от неговия свит поглед; те живееха край него плахо и мълчаливо, сякаш се криеха да ги не види.
И щом свършеха вечерята, Иосеф дърводелецът излизаше из къщи, но никой не смееше да го запита де отива. Мириам знаеше, че старецът навестява съседа грънчар, с когото пият до късно вино. И знаеше тя, че мъж й ще се върне посред нощ нетрезвен. Ала не дръзваше да му каже нищо.
Щом останеха сами, тя сбираше децата около себе си, та заедно с тях четеше древни повести, в които се величаят подвигът на Иехудит19, благочестието на Рут20 и духовната хубост на Естер21. И повтаряше с тях пророчествата на Шамуеля22. И пееха заедно псалмите на Кореевите синове23.
...А нощта минаваше, отвън ставаше все по-черно, светилникът на едри петна озаряваше сбраното семейство, а там - в тъмния кът - се чуваше размерното и глухо стъргане на малкия Иосеф, който правеше чаши от дърво на бащиния си струг.
VIII
...И един ден напролет Мириам сети нещо живо да пърха в сърцето й. Над малкия планински градец изгряваше слънцето - спокойно и плавно. Червени лъчи миеха дребните назаретски къщи, по равните гумна се лееше жълта светлина като мудна река, по кладенците се ломяха модри сенки, а по водата играеха дълги кръгли ивици небе. И в руйната светлина на слънцето, в багрите облаци над западните хълмове, в равните лъчи на небето - вредом играеше нещо бодро и весело, диво и несдръжно, което навлиза в човека, пълни жилите с радост и трепет, зашеметява душата с неясни желания и на сърцето обещава скрити наслади...
И целият град приличаше на китна градина, в която се сипят звуци на празнична песен. Бадемите бяха цъфнали - и зелените дървета трупаха над къщите цветове като гъста бяла мъгла. В белите чисти венци на дърветата бръмчеха весели пчели и всяка гранка приличаше на бял талаз, посипан със златен прах.
Светлината на бодро слънце потъваше в бялата игра на клонките, лъчите се ломяха над къщите в зелени петна, а над целия град разсипваше усмивки широко синьо небе. Хора поправяха големи стискала за елей, край тъмните кипариси над гробищата се лутаха сенки на стари жени, мъже минаваха по мокрите стръмни улици - и се губеха някъде. А високи маслини и сухи нарове разгъваха треперливи клони, посипани с едра зеленина. И в пукнатините на канаристия път се гънеха сгърчени листа на бодливи кактуси, впили корени в мокрия пясък на разсипани скали.
Моми се смееха край големия кладенец. Чучурът плачеше, потискан от гърлата на много кърчази. И кънтяха песни по дворовете, а смях се чупеше зад всяка вратня.
Край града, по далечните скалисти бърда, що обвиват назаретския хълм, се ломяха пъстри променливи багри. И поток от лъчи се сипеше по пясъчните падини, за да се стопи в криволиците на мокрия път. От стръмните урви летяха надолу буйни потоци, водата с плисък падаше, разбиваше се на мътни ручеи - и миеше каменливите улички на града.
Не приличаше този ден на другите дни. Та в душата на Мириам стана топло, по жилите й плъзна опасна змия, умът й се размъти, ръцете й отслабнаха - та изпуснаха пълния кърчаг...
А в синята сянка на големите дървета, отвъд кладенеца, я чакаше младият мъж, комуто бе легнала на сърце. Чакаше я - Акхар бар Гамлиел...
И той я зовеше при себе си с хубавите думи на млада обич - и пращаше й звънливи поздрави - и махаше ѝ с ръце...
- Ела при мене, Мириам!
А кладенецът шуртеше на подсмив, момите се смееха, небето грееше отгоре като златна плащаница - и ручеят с шъпот повтаряше:
- Иди при него, Мириам!
На кладенеца остана само Мириам. Момите си бяха отишли. Край нея нямаше никой...
А отвъд кладенеца се чуха стъпки, изпраскаха настъпени клонове, в сянката зашумя дреха. Някой идеше насам, към извора.
И Мириам усети, че губи свяст... Пред нея се зави в пъстър венец зеленината на дърветата, заиграха бегливите талази на ручея, белите камъни на кладенеца, синята плащаница на небето...
А човекът бързаше към нея - и тя се опря с ръка на кладенеца, защото се боеше да не падне. По пътя край извора минаха хора. И човекът, що идеше към кладенеца, спря своите стъпки. А в душата на Мириам се плъзна нещо мътно, тя усети назряла своята млада снага, гръдта й треперливо замря в непозната изтома, нозете й се пресякоха, сякаш ударени с обръч...
И пред нея блеснаха черепките на сломения кърчаг. А в сянката на смоковниците я чакаше онзи, чието сърце бе сломила нейната хубост. И той я зовеше с трепетна сласт, а неговият шъпот пърлеше душата й: