- Мириам!... Ела, Мириам!...
И нейната пъстра дреха се изви за миг, по лицето й пръсна румен талаз - и нозете я понесоха натам, дето я викаше нейната кипнала страст...
...Той я стисна в безумни прегръдки, разкъса сдръзка ръка пъстрата й риза - и под твърдата гръд усети сърцето й, що биеше за него...
А сянката на големите дървета скри техните ласки.
IX
...И когато Мириам се върна вкъщи уморена, гузна и страхлива, на прага лежеше мъж й - нетрезвен, загърнат с разкъсано покривало.
А малката Шеломит мокреше с вода челото му, защото мислеше, че баща й е болен.
...И една нощ, през студената назаретска зима, Мириам завърши това, що бе наченала през пролетта. И роди син.
И сбраха се сродници и съседи, та го занесоха при коена да го обреже, както бе повелил Моше Законникът.
И назваха името му Иехошуа, което значи комуто Йехова помага.
X
Тежки дни потекоха за Мириам. Не обичаше Иосеф детето, защото не бе негова плът, а рожба на чужда любов. И той намрази жена си още повече. А старата Елишеба остана да живее в дома Иосефов, доде се придигне родилката. Техните роднини дохождаха от час на час да ги навестяват. А това не допадаше Иосефу, защото любопитните му дотягаха с глъчка и запитвания. Лицето му тъмнееше от гняв, а ръцете му немирно трепереха, защото му не спореше работата.
И хулеше през зъби дърводелецът всички сбрани. А веднъж се ядоса, та залости вратата и родилката остана сама с Елишеба.
И рече гневно на сина си Иосефа:
- Не пускай хора от улицата тука! Не искам в къщата си чужди хора!... Комуто е до смърт - нека мре!...
Жестоко прозвучаха думите на стареца. Мириам ги чу - и се разплака. И сълзи плъзнаха по нейните ланити.
А Елишеба с шъпот я утешаваше.
...Когато се паднеше слънчев ден, старата Елишеба извеждаше на двора родилката и детето.
И то гледаше с малки безумни очи широкия каменлив двор, дългата стълба, що води на покрива, гладкия водоравен покрив, голямата врата, винаги отворена, жълтата къща от глинени плинти, печени на слънце, маслините, бадемите, наровете, смоковниците в двора - още без листа, с голи клонки и сиво стъбло. А по покрива подхвръкваха гълъби - и живият поглед на детето следеше белите крила, които немирно пърхат, извиват се нагоре, а после морно се отпускат.
...И ден по ден минаваше: пролетта настъпваше с напъпили цветни венчета, слънцето ставаше по-топло и целият градец се покриваше бавно със зеленина - като старо стъбло на тамарис.
По зидовете почнаха да пълзят къдрави лози с дребни пресни листенца, протегнаха завити ластари над къщното преддверие и се устремиха да стигнат високия покрив.
И малкият Иехошуа гледаше - а в неговата мътна, неясна душа се слагаха едри петна от силни бои, трупаха се звукове, различни един от друг, лъскаха от миг на миг мъгливи чърти на нещо, преди малко зърнато и забравено, извиваха се неочъртани образи, а после всичко се сливаше в широка мътна умора - и детето заспиваше.
А твърдата ръка на Елишеба го стискаше - от страх да го не изпусне - и то се стряскаше, та надаваше писък, който цепеше широкия двор и караше дърводелеца да се гневи и натяква.
И все така вървяха дните - мътни, прилични един на друг, лишени от багри; и всеки ден набиваше в душата на детето това, което вчерашният е оставил.
А вътре в стаята, в единствената стая, бе тежко, навъсено и грозно.
На пода лежеха изтрити рогозки, покрити с талаш и дървени стърготини - и погледът на детето не можеше да ги отличи една от друга. То слушаше унесено в болна умора - слушаше стъргането на рендето, острия писък на триона, тъпите чаткания на длетотo, тежките удари на чука - и най-после отново заспиваше под тези безкрайни звукове.
И тогава старата Елишеба го снемаше, за да го сложи върху купчина талаш, сбран в един кът с нозе от Иехуда. Ала детето не сещаше вече подпората на твърдата ръка, с която бе свикнало, разтваряше плахо очи и почваше да плаче. Тогава го поемаше на ръце майка му - и то заспиваше отново.
Дървен прах падаше от дърводелската маса, та покриваше лицето му. А малкият Иосеф, немарлив и бърз, изпускаше на земята тесла, ренде или голяма пила, дрънкаше сандъчето с клиновете, събаряше дъски и сечива. А Шеломит и малката Мириам мелеха царевица в мелничката и пресекливият гърмеж стигаше до къта, дето спеше Иехошуа. Но той свикна да живее в шум - и спеше под глъчката на роднините и врявата на дърводелците. Детето спеше дълъг неспокоен сън - спеше тежко и от време на време махаше ръце, за да прогони нещо зло, което смущава като мора съня му - да отблъсне някаква голяма черна ръка, що плаши насъне плахата му душа...