А полека-лека майка му се придигна и почна да работи.
Момчето растеше. То растеше бързо, както растат вси изоставени деца, които нямат близък човек.
Неговите големи братя и сестри работеха край него тежката работа на възрастни хора, а то ги гледаше втренчено и нямо ги запитваше нещо.
Но те му не отвръщаха.
Понякога Шеломит го вземаше на ръце, носеше го до вратнята на двора, пееше му със сипкав глас песни, научени от съседките, люлееше го. А Иакоб му плетеше кошнички от талаш, но малките немирни ръце разкъсваха играчката - и търсеха нещо друго...
А никой не знаеше - що.
Често някое съседско дете подаваше главица през отворената врата, търсеше с очи някого и запитваше плахо:
- Къде е Иешу?
Ала сърдитият поглед на Иосефа дърводелеца го срещаше и отпъждаше веднага. И в стаята надвисваше нещо тежко и враждебно - и всички млъкваха - и всички се виждаха гузни и плахи...
XI
Момчето растеше - и начеваше да разбира. То пристъпваше с плахи стъпки от предмет на предмет, без да вижда ясно близо ли е до него или далече. И с протегната ръка се мъчеше да улови слънцето също тъй, както ловеше късче дърво, лежащо до крачето му. И с първите тъмни звукове то се силеше да изрази своята неясна мъка също тъй, както изразяваше жаждата или глада си. Ала хората го не разбираха. И те дори не виждаха, че то разбира...
А край него майка му вареше нещо на голямата пещ с два мангала, печеше хляб на желязната плоча, от която се пръскаше топъл мирис на пшеница, шъташе по стаята, прибираше и редеше. И Иешу следеше с очи движенията на майка и сестри, а после спираше отново поглед по стените на тази горница, в която нищо се не променяше.
По лавицата се редяха същите панички от червена глина, същите пахари и гаванки; на пода се възправяха до стената големите мехове с елей и вино, сивите глинени кърчази и широката крина; пред очите му играеха в еднообразни багри едни и същи чаши, тасове и шулета24.
Нищо ново не влизаше тук, в полумрачната хижа на дърводелеца. А той бе богат, но живееше като всички други, защото не знаеше друг живот. И едно и също ставаше всеки ден, та сивите дни следваха един по един - равни, прилични, тъмни.
Иешу виждаше майка си, че се мярка като болна сянка насам-натам, че вади някакви неща от крината, служеща и за мяра, и за сиртар25, и за маса, и за скрин. А край нея сновяха неговите сестри - високи, сухи, изпити. Те работеха нещо, влизаха, излизаха, говореха на майка си с шъпот, показваха с очи дърводелеца или малкото момче. Старата Елишеба идваше по-рядко, като се пазеше да я не види Иосеф дърводелецът. И когато тя дохождаше, момчето я гледаше с радост, ала нямаше ли я, то я забравяше.
Щом се съмне, Мириам отваряше голямата врата на стаята - и момчето се събуждаше от светлината. Тогава Иешу виждаше майка си, че прибира и къта в големия ковчег губерите и завивките, с които семейството се е покривало. А смрачи ли се, в тъмната горница светваше висок светилник с три кълвуна, дето се налива елей и се слага запалена гъба; старецът и синовете му захвърляха сечивата, измиваха се и се тъкмяха за вечеря. След вечерята Мириам изтегляше рогозките от стенната полица, валекът се развиваше на земята и хората лягаха да спят. И късно презнощ, когато детето - сепнато от нещо страшно и неясно - се пробуждаше в прегръдките на майка си, очите му намираха мъждивата светлина - и се спираха на пъстрите одежди, покривала и горни ризи, окачени на стената.
Така растеше и крепнеше малкият Иешу, без да вижда нови неща и нови хора. В глухия Назарет всички знаеха за внебрачния син на Мириам. И мнозина дигаха на подсмив стареца Иосеф.
A той ги презираше.
И в задухата на тези нападки, сред гневния въздух на това презрение - окръжено от студени хора, чужди нему, растеше малкото момче с червените коси и безумния поглед.
XII
Малкият Иешу заживя.
Ала тъпа горест бе животът за него, защото в душата му минаваха светът и животът - еднообразни, изтрити, лишени от пъстрата огърлица на багри, чувства и порив. Та това роди в душата му мъка.
Защото виждаше момчето, че дърводелецът го не обича. И майка му дори се боеше да милва своето дете пред бащата. А братята му, Иехуда и малкият Иосеф, го не поглеждаха. Обичаха го само сестрите му и брат му Иакоб. Но и те се бояха от баща си - и момчето заживя, окръжено от студ.
И пълзеше този студ в шъпота и мълчанието на всичко околно - в дрямката на лозите, в ледната неподвижност на каменните плочи по двора, в тъмния гняв на тежките облаци, в рязкото скърцане на голямата напукана врата, в нехайната дрямка на целия живот...