Демокритус ще ти даде още половина мера чист палестински балзам като дар от него - и може да те замоли да сториш нещо за неговия пророк. Но това, що ти писах, не засяга молбата му, защото е мое разсъждение върху нравите на Сирия: не желая да ме четеш криво. По този младеж, който ще стои в Рома четири-пет деня, можеш да ми пратиш двадесет таланта ощ златото, което ти предадох по-рано, когато те посети Иуда от Кериот (помниш ли го, Мурена: онзи, щ0 ти занесе два свитъка от моята История на Персия?)
На доблестния благородник и сенатор
Кайус Домициус Мурена поздрав
от Луканус Проперциус Иустус, философ
Да бъде кръстът ви препасан и светилниците ви – запалени!
Благовестие според Лукануса,
XII:35
О, ти, върховно осъществяване на живота. Смърт, о, моя Смърт, приближи се и ми промълви тихо! Ден по ден бдях, за да Те диря. И всяка нощ сънувах блаженството на Твоите бели празници. За Тебе понесох вси радости и беди на живота. За Тебе разлях своя елей, за Тебе разкъсах сърцето си, за Тебе разкървавих душата си. Защото трябваше вино на Твоя пир. Всичко, що съм, всичко, що имам – и надежда, и любов, и мечта, всичко и текло винаги в тайна към Тебе!
Рабиндранат Тагоре: “Гитанджали”,
ХС1:1-3
Окръжен oт дълбока мрачина. Човекът с горест мълвеше на душата си:
„Свърши се Моят златен пир, погасна сетният светилник, заспаха звездите, мрак Ме окръжи, както бяла пяна връхлита разбит кораб. Иде Моят час, душо Моя - иде Моят час!...
Що стори обичта на Моята ръка? Подигна ли eдного, потънал в пропаст без пътека, ослепял и паднал в дъното, отдето няма друм нагоре? Бог знае, душо Моя - Бог знае!...
Що създаде огнената вяра на сърцето Ми? Сгради ли ледни храмове ввис, дето би коленичила насаме залутаната надежда на ранените души? Правдата ще Ме съди, душо Моя - правдата!...
Даде ли смисъл и опора Моята реч на онези, които в почуда гледаха делата Ми и не вярваха, че Ме е родила смъртна жена? Времето ще отвърне, душо Моя - времето ще отвърне!...
Окото дири наслада в кръшността на гола жена, пръстът - в изгънката на гиздаво цвете, ухото - в тайната на сребърен звук, сърцето - в сладката болка по другиго. Но Аз не видях още де е насладата за мъдростта. Ни еднаж не пи Моята мъдрост наслада, душо Моя - ни еднаж!...
Затворени врати срещаше Моята проповед, по заключени сърца хлопаше мъдростта Ми, на скъперници мълвеше Моето прозрение. И аз не видях още кой друм води към човека - и коя пътека минава от душа до душа. Ни еднаж не надяна венец мъдростта Ми, душо Моя - ни еднаж!...
В мрачни чертози Ме зовеше на пир участта Ми -в горници дето не свети ни една звезда, не звъни ни един псантер190, не чупи ек ни една светла песен: в погребални склепове Ме зовеше на пир Моята болна орис - сякаш се бях сред мъртъвци родил!... Ни еднаж се не засмя светът с Мене, душо Моя - ни еднаж!...
Из тъмница в тъмница Ме водеше гласът на предвечна клетва, свързала родения да спасява - слънцето изгряваше без Мене: когато се вестявах в света, беше винаги нощ... В мрака пееха зловещи птици, а да-лек пред Мене светеше кървава лента на залязло слънце... Ни еднаж не видях изгрев, душо Моя - ни еднаж!...
Блажени цветята, които са поглед на небето и привет на земята! Защото утре венчето ще увехне, коронката ще посърне, но плод ще се роди. И златните зърна ще преспят в топла земна пазва, за да подадат кълн отново. И пак ще хвърли небето поглед към земята. И пак земята ще прати привет на небето. Ново цвете ще се роди. А над Мене тежи Смърт. Не, душо Моя, Син Божи се не ражда втори път!...
Блажени палмите, които са ключ на вси притчи и възел на вси личби! Защото коренът им пие кръвта на земята, стъблото им сбира благоуханията на вихъра, а короната им смуче светлината на небето. Но за Мене небето склопи своята светлина, вихърът стисна в шъпа своите благовония, земята дръпна дълбоко своята кръв. Над Мене тежи Смърт. Не, душо Моя - небето не ще се разтвори втори път за Сина Божи!...
Блажени мъглите, които са образ на тайната и лик на самотата! Защото те се стелят между залеза на луната и изгрева на слънцето: те са роса и свенящ, ник, мрак и ден - тъмна межда, разделяща блян от живот. Те падат незнайно, покриват с було тръпната земна снага, а после пак потайно си отиват - и отнасят в себе си голямата тайна, оплодила земята. А Син Божи трябваше да предложи на света вси свои тайни - и да си отиде гол, както бе дошъл. И ето: над Мене тежи смърт. Не, душо Моя - Син Божи не ще се вър-§ не никога!...