Вярвам в мишците, които се борят с други мишци, хвърлят диск или внизват меч в чужда гръд. Защото тем се усмихва прицел - и те се изгъват като змия, закръглят се като къжел191, напъват се до скъсване, хвърлят край себе си червени багри. В тях кръвта реве като порой, жилите настръхват като изплашени безумци, кожата се изпъва като гневно тетиво. Вярвам и в мишците на душата, които слагат по лицето смях, ярост или скръб. Защото и тем се усмихва прицел - и те са мишци на борец. Когато душата се бори с чужда душа, борбата носи облик на величие. Но кой Ме чу, когато проповядвах на хората борба със себе си - и борба с другите? Не, душо Моя - Син Божи ще отнесе със себе си неразбрани своите истини!...
Вярвам в бесните гънки на морето - и в тихия спотаен трепет на вълните му сутрин - и в гневния рев на къдрите му през бзфя. Защото неговият размирен поглед лови със зелени очи целия небесен свод, поглъща счупените багри на облаците, разбива на късове тихата синевина на твърдта, разкъсва на парцали яростния вихър и поглъща неговия гняв в своето кротко сърце. Високи водни планини дигат къдрави върхове, бездънни пропасти окръглят зелени плъзгаби падини, буря от бисерни капки лети и посипва небето, бурни звуци се разбиват о бялата мрежа на водните стени и глъхнат като сиротен плач на далечно дете. Когато душата кипи и се бори сама със себе си, из нея ще изхвръкнат дълбоко заседнали съкровища - и светът ще ги сбере за накит. Ала кой Ме чу, кога зовях към вътрешен кипеж и към самобичуване? Не, душо Моя -Син Божи ще върне на небето неразтворени своите съкровищници!...
О, Аз сънувах трепета на росни ливади и Моята душа бленуваше ледни водопади сред тъмни сенчести гори.
Разсипан бе сънят на Моето детинство и Аз видях поругани виденията на ранни младини.
И проклех тогава майка си.
И хула хвърлих на спомена за онази, що Ме е родила.
В печалния полумрак на Моята младост разсипа кърваво слънце червени коси. И Моето търсене отново предсказа на душата Ми пустиня.
И пак скръбен друм поведе стъпките на Назарянина. И пак - пред Мене мечта за несбъднати чудеса. И пак - тръпна мисъл за възкресяване на лишни мъртъвци.
В що е виновна ръката Ми, която не уби човек?
В що е виновна - та пред всяко нейно движение се удвоява мракът и нощта става двойно по-страшна, а мъката - двойно по-кървава?
Проклета, проклета - ти, която ме роди!
Мириам от Мигдол ли?
- Не. Аз не вярвам в жената.
Край Мене минава сластният мирис на цял Иерушалаим - и досега ни един женски поглед не лъсна с невинност!...
Край Мене протича зловонната похот на Свещения град - и до днес ни едно женско движение не блесна с девственост и чистота...
Та нима до една са разпътни онези, пред чиито нозе паднаха дори железните орли на Рома? Аз ги видях да седят с високо заголени нозе край водоскоците на Свещения град и с поглед да зоват сластта и златото на всеки минувач.
Тяхната сгърчена душа разнасяше по стъгдите миризма на потна плът - и това повърна Моята памет много назад - дори до тъмния ден на Моето раждане.
И спомних си тогава скръбната участ на Сина Божи: дори Моята майка спа в прегръдките не на този мъж, който трябваше да бъде Мой баща...
В позор бе заченат Назарянинът - и в позор бе роден: тъй, както се ражда всеки син на клетва.
И де да търся в душата си роса, що би обмила Моя пръв грях - греха, че Ме роди блудница? Не, няма изкупление за Мене - а Аз съм самин дошъл да изкупвам грешници!...
Хората след Моята смърт ще сбират къс по къс словата Ми, но би ли смогнал кой да е да сглоби душата на последния мъртъв бог?
Аз съм Син Божи.
През Моите уста говорят небесата. Горчива участ се сбра над Мене като гръмоносен облак: Аз ще умра чужденец. Не видях свой между хораща. Не Ме позна никой, защото отдалек дойдох, а там, отдето ида, човек не е живял.
...Но защо Бог не запита своя първороден Син, кога замисли да Го прати в света?
И защо Онзи, Който е внедрил в сърцето човешко всяка вяра, не повярва, че хората са зли, тъпи и лишени дори от зрение?
Защо Всемогъщият Ме отреди да спасявам злодейци, които коват кръст за всеки проповедник на вечна правда и точат меч за всеки миротворец?
О, Йехова, Йехова!