И над момчето се носеше ледна мъгла, в която потъват и гневните думи на бащата, и усмивките на двете сестри, и плахите милувки на майката, и залисаните движения на братята. И после падаше над целия малък свят, достъпен за момчето, тъпа неподвижност, в която замръзва душата...
А Иешу бе слаб, болнав, скръбен и замислен. И предишният пламък в погледа му, който плашеше сродниците, угасна, стопи се - сякаш цялата душа на момчето бе погинала от околната леност на живота, от околното нежелание да се живее...
И детето изглеждаше уморено. По дълги часове го виждаха да седи неподвижно под маслините на двора и да мисли със замръзнал поглед, както мисли старец.
Та още в първите му години Мириам се уплаши за него. Тя го наглеждаше всеки миг и се боеше да му се не случи нещо. А малката Мириам и Шеломит го викаха при себе си. Но Иешу странеше от сестри и от майка. В неговата душа, самотно заживяла, се бе родила обич към самотата - и момчето отбягваше хората.
Кога се сбереше с децата на съседите, то мълчеше и гледаше игрите им, без да играе. Всуе го викаха децата: техните игри му дотегваха скоро, а думите, които чуваше от тях, му се виждаха лоши - и то напускаше другарите си. Та децата го смятаха за диво - и го оставяха.
И забеляза майка му, че още от малко детето дълбоко чувства - и плаче при всеки малък упрек - и радва се на всяка ласка - и следи с очи що вършат хората край него.
Виждаха го често, седнало в някой кът на полупразната стая, да се унася в нещо свое, което другите не виждат и не разбират. Или следеше с ням поглед натоварените мулета, минаващи по пътя. Или пък излизаше отвън и гледаше как тече жълтият сок от стискалата за елей, сложени до стената.
А понякога отиваше в грънчарницата на съседите. Грънчарят, приятел на дърводелеца, го викаше усмихнат. А в грънчарницата се носеше мокра миризма на глина, високата пещ съскаше под духалото, точилото се въртеше пред ръката на грънчаря - и глинената топка, натискана от китката и пръстите на майстора, се извиваше в тесноуст кърчаг. Погледът на детето следеше запретнатата ръка, която натиска тук-таме с широко движение глината, за да я изгъне, а после обира топчетата глина и завършва изново точилото.
Нощем в душата на детето се раждаха неясни мъгли, в него се провличаше мътна уплаха - и то се притискаше до своите братя, сякаш някой го гони, а то се мъчи да се укрие... През широкия четвъртит отвор на покрива прелитаха прилепи, сновяха в тъмното и отново отлитаха навън. А в черните ъгли на стаята надничаха нечии страшни очи, бореха се невидими сенки - и тежки чужди стъпки наближаваха към уплашеното дете... И малкият Иешу изтръпваше от страх, защото не знаеше кой иде... Но той се боеше повече от баща си, отколкото от сенките - и не смееше да извика...
Когато Мириам свършеше своята къщна работа, тя разказваше на сина си за царете, съдиите, пророците и свещените войни на Бене Израел. И пред очите на момчето се възправяха огромни образи: то виждаше Самсона26, който с едно разтърсване на своите вързани ръце разсипва капището, Абесалома27, който увисва на дървото за своите коси, наказан от Бога, Наби Натана28, който обвинява цар Давида29 в грехове, премъдрия Саломо30, който отсъжда чие е спорното дете31, Шамуеля, който приема помазване от Бога, Иехудит, която отсича главата на Олоферна32. И пред него се възправяха древни патриарси - готови да принесат Богу синовете си в жъртва; те приемат ангелите на пир под високи дъбове и в огнена къпина чуват Божия глас. Детето дълго живееше с трепета на високите образи. И странните чудеса, вплетени в разказите на майката, го караха дълго да мисли и вдълбено да мечтае.
Когато вечер чуеше да се прибират стадата от полето, Иешу си спомняше Лабана33 и Абрахама34. А когато денем гледаше пчелите, пръснати по цвета на бадемите, идеха му наум думите на оногова, който е казал някога: „Вкусих малко мед - и ето че умирам..."
И унесеше ли се в мечта за оногова, който е водил векове Избрания народ от робия към волност и от беда към изкупление - спреше ли мисъл върху него, без да смогне да го разбере, в душата на момчето се разкъсваха тежките мъгли на ленивия околен живот - и неговата душа чувстваше Бога, както се чувства майчина ласка или благ сестрински поглед.
Ала Бог се не вестяваше в сърцето му като нещо чуждо - и детето се не боеше от него: Бог изпълваше цялата душа на малкия човек, както светлината пълни с бяло спокойствие пролетното небе. Момчето не мислеше за него като за цар или съдия: тъй говореха свещените разкази, но в ума на Иешу царят и съдникът бяха неща чужди. В светналата и радостна душа на детето Бог се разливаше като тих и сладостен лепет за нещо далечно и хубаво - като бели крила на отлетяла птица, която пак ще се върне, като весела и чиста усмивка, която кърти сълзи от душата.