Олда Свирачката (с тайнствен трепет на гласа). Иехуда! Аз го сещам, но не мога го изказа... Знаеш ли що мисля? Ти ще станеш ученик на Назарянина: не мога ти каза отде знам това: нещо гори в тебе - и то ще изгори там, пред него... Ти говориш негови думи, той властва над душата ти, той те вика - там, край морето, вика те при себе си...
Иехуда от Кериот. Не трябва да се говори! (Тихо и дълбоко.) Нещо голямо и страшно минава - нещо пърха и се носи над нас - нещо шъпне и зове - надалеконагорене знам накъде... Той ли е? (Опомня се.) Може би в душата ми говори навлизащо безумие... Аз претеглих толкова много за една година, прекарах мъки, в които бе вмесен и той - и тя. (Строго, възправя се.) Не! Не говорете за това! (Тръгва към вратата.) Аз трябва да забравя тази къща, защо то в нея живее блудница, с презрение отхвърлена от най-големия човек!
Мириам от Мигдол (влиза облечена богато и накитена: дочува последните му думи). И ти ли ме презираш, Иехуда?
Иехуда от Кериот (гледа я студено, спира се; отвръща поглед от нея; на Олда Свирачката). Тук, в този дом, се родиха всички грехове. Тук мъже и жени се намразиха един друг - и тук се бориха за живот или за смърт. (Строго.) Не трябва да се стои тука! Тук всичко бе лъжа: и поглед, и усмивка, и целувка, и сластен сън. Мора193 бе това, измама на разтопена душа, съскане на гола женска плът, която лъже, за да живее. (Студено.) Един само бе говорил истини в този дом - и той сега върви след Назарянина. Луканус Иустус Изгнаникът. Философът на мъртвия свят, както самин се нарича сега. Но неговите истини се сториха жестоки на ушите, които ги чуха. (Към Мириам.) Мириам! Аз си отивам. Желая ти наслада, злато и сластна смърт!
Мириам от Мигдол (сепната и неспокойна). И ти ли ме тласкаш, Иехуда? (Почти с плач.) Никой мъж ме не беше тласнал дотогава. Той - пръв!...
Иехуда от Кериот (навел глава, не гледал). А след него - още много други... И ти ще падаш, додето те повали някой по-здрав, за да паднеш - завинаги... И тогава през тебе ще мине всеки...
Мириам от Мигдол (плаче). Не, Иехуда! Аз- не ще дам - втори път! Никому не ще дам да ме тласне!
Иехуда от Кериот (гледа настрана). Втори път и не трябва... Еднаж - е доста!
Мириам от Мигдол (хлипа в мълчание; момите си тихо шъпнат и една по една излизат). Ти ме не обичаш вече, Иехуда!
Иехуда от Кериот (гледа я; забрадката й е увиснала на раменете; лицето й е тъжно; ръцете й трият зачервените очи; тя още хлипа; Иехуда дърпа го-лям египетски стол; тихо, едвам чуто - като гледа на дясната си страна и с лява ръка показва стола). Седни тука, Мириам!... (Отсечено.) Ти знаеш, че те обичам! Никого не съм обичал толкова. (Гледа я в унес.) И него не обичам толкова... (Тя потръпва и отново се разклаща от нечут плач.) О, него не обичам никак!... Той учи хората на самоумъртвяване, той хули Бога, той проповядва омраза!(По-тихо.) Той те тласна, Мириам - сякаш робиня тласкаше!... Той ти не даде да му целунеш косата!(Морно отпаднал, със затихнал глас.) А ти - що търсешепри него? Кажи, Мириам, що търсеше? (Бързо протяга ръка, сякаш дърпа някого за дрехата.) Нима ти го толкова обичаш? Нима той те плени със своите безумни зелени очи, от които слепеят до една жените и (По-бавно.) - вървят след него слепи (Още по-бавно.) - вървят омагьосани - и той може да ги води вредом, дето иска?
Мълчание. Мириам от Мигдол утихва. Тя гледа пред себе си смазана. Иехуда от Кериот стои до завесата на полутъмния ъгъл. През вратата влита гълъб.
Иехуда oт Kepиoт (c шъпот, устните му се бавно клатят). Но... Защо се боя от него? Защо пред него не смея да говоря зло? Защо тръпна като гузен, когато си спомня образа му? И - защо (Сепва се, обръща се към тъмния ъгъл.) - защо се плаша, че винаги е с менезащо? (Обръща се внезапно.) О, той е тук! Той е пак зад мене!...
Той стои като скован и с размътени очи гледа тъмната дълбочина зад коприната.
Мириам от Мигдол (възправя се). Не бой се, Иехуда! Той не те посещава дълго!... (Иехуда я гледа, без да разбира.) Дните на Назарянина са преброени!